„Козата или коя е Силвия (бележки към дефиницията за трагедия)"

Текст: Едуард Олби

Режисьор: Явор Гърдев

Сценография и костюми: Никола Тороманов

Музика: Калин Николов

С участието на: Бойка Велкова, Михаил Билалов, Юлиан Вергов, Иво Аръков

Премиера  11 Октомври 2009г. Народен Театър „Иван Вазов"

Не зоофилията е предмет на следващите редове. Защото зоофилията е невалидна в настоящия контекст. Невалидна е като понятие, невалидна е и като  поведение. Не служи за заклеймяване дори.

Това, което се случи на сцената на Народния Театър през сезон 2009/10 е революционно не само за афиша на тази институция. Революционно е по отношение на цялата сцена в България.

Явор Гърдев и Едуард Олби се оказват чудесен дует. Пиесата на Олби („Козата или коя е Силвия") се сдобива с награда „Тони" и номинация за „Пулицър". На локална почва съвсем скоро й бе присъдена наградата на Независимите Театрални Критици.

Скандал, табу, потрес, отвращение, ужас, срам. Това са най-често употребяваните думи около и за Олбиевата пиеса, режисирана от Гърдев. И всичко се дължи на влюбването в една коза. Постановката се разстила, придържайки се към Аристотеловата трагедия, на чиято база зрителят достига катарзис по пътя на страха и състраданието.

Съвършеното семейство. Той - успял архитект. Тя -  красива и интелигентна жена. Имат син. Той е хомосексуален. Но родителите са съвършени и застават зад неговата различност. Дълъг и плодороден  брак. Зрели взаимоотношения. Взаимоуважение. Интелектуален хумор и изтънчена ирония.  Но стъклото над семейното съзвучие се пропуква. Чува се тропот на кози крачка (музиката е дело на гениалния Калин Николов). И настъпва преобръщането.

Мартин (невъобразимо добра игра на Михаил Билалов) доверява на съпругата си Стиви (разкошната Бойка Велкова) новостта в живота си. Решението му е насилствено мотивирано от предателството на приятеля - Рос (непоколебимият Юлиан Вергов). Подшушнатата тайна трябва да се оповести. Мартин е получил богоявление. Влюбен е във Силвия. Силвия е коза. Безмълвна, нежна, чиста.

Реакцията на Стиви е традиционна за подобен случай (някой ще го нарекат патология, но пиесата разглежда тази девиация като естественост). Объркване, неразбиране, проумяване, невярване, гняв, ужас, безпомощност, инстинктивно действие. През тези състояния преминава идеалната съпруга. С елегантна рокля на цветя. Със стилен ансамбъл а ла Шанел. Тя вече не е онази съвършена половинка, която с умен хумор и рафинирана ирония  се радва на споделената любов. Мартин обича нея, но обича и Силвия. И това е непроменимо. Стиви би ли могла да проумее интимността със същество от не-човешки порядък? Би ли приела различния си съпруг, така както е приела различния си син? Любовното чувство и телесната споделеност са рамкирани от законодателството на цивилизацията. Те могат да бъдат отнесени само към себеподобни. Мартин е отлъчен. Той е отклонение. Той е извън нормалността. Но там е срещнал съвършенство и щастие. Има ли право на тях? Защо да няма?

Семейният корпус необратимо се пропуква. Но деструкцията вече не е в частното пространство на дома и близките. Тя се разпростира навсякъде. Разколебан е установеният ред. Нарушени са условностите. Обществото е разклатено. Защото любовта между човека и козата надскача границите между добро и зло, между редно и нередно. Завръщане към инстинкта, към първичния порив. Култивираността човешка е поставена пред изпитание, след което тя никога няма да бъде същата.

Е ли това очистване от страхове?  Мартин демонстрира ясна осъзнатост на своето „богоявление". Говори за Силвия като за случка „съвсем-в-реда-на-нещата". Лутането между ужасяване и съчувствие помага за „случването" на трагедийното. Но катарзисът е липсващ, несъстоял се.

И именно привидната цивилизованост се разпокъсва и изпод подредеността и аргументираността прозира онова, от което тя цели да се дистанцира, но което всъщност е - хаос. Идва редът на вселенското отчаяние и безразличие. И крахът на илюзиите.