„Природата, Енчоо, полето, гората и въздуха не познаваш, чичовото, затова си такъв нефелит и нацупен постоянно, сякаш си пил оцет. Мухите ти бръмчели много, комарите те хапели..., че дори и песента на славеите не можеш да понасяш... Уж много знаете, много сте учени, пък не можете да разберете, че за всички злини в света са причина границите."
                                                                                                         (Чудомир)

Новата премиера на Мариус звънва с онзи сладък глас на "Сътресение" и "Български разкази", като този път извор на вдъхновение са творбите на Чудомир.

"Нашенец" е в по-голямо пространство, пораснало успоредно с опитността на актьора да разказва с разбиране и любов за корените ни. Отново са избрани колоритни персонажи, които разсмиват, замислят, разчувстват от сцената. Сцена, която въпреки семплия декор оживява, защото Мариус успява и този път някак магично да „сгъне" времето и да понесе присъстващите хора някъде там в своя разказ, чрез силата на таланта си.

Магията е факт. Един скромен човек, обратно пропорционален на огромното пространство, успява да държи вниманието и на последния ред, до последното изречение.

Трудно можеш да опишеш преживяването. Сетивата на публиката са ангажирани до такава степен от актьора, че „излизат" от време и място, от биографии и лични мисли. И в това безвремие на вчувстване и вслучване се ражда особена заедност, сплотеност и родност.

Усещането напомня на вретено, с шептящите звуци на въ́лна между пръстите на твоята пра-пра-баба; на разказ на пра-пра-дядо ти, който се е борил със змейове. Като спомен, за който друг ти разказва, че си преживял и на когото вярваш, защото ти е познато мястото, чувството, историята. Само ти си липсвал на спомена си. До представлението, когато си се намерил. Ти и (не)твоя спомен. Хубаво е, без значение от истината.

Умението на Мариус да извайва човека от дух и думи, обелвайки го от цивилизационни излишности, тук достига съвършенство. Динамичните модулации, сменящи тоналности на радост, носталгия, изненада; разпиляването във времената и събирането за миг в тази особена родна общност от непознати прави преживяването толкова магнетично, че не желаеш да свършва.

Малко хора опиват до степен да ти липсват дълго след като напуснат сцената. Мариус го прави. Защото и този път преминава рампата през туптенето на сърцето. Като невидима пъпна връв... и като видима радост, от онази особената, която сгрява със силата на бащино огнище... дори когато отдавна е угаснало.

Може да гледате спектакъла на 16.03.2024 г., 20:00 ч., зала 1 на НДК.