Феновете на Alice in chains са особена порода хора.

Индивиди, чиято екзалтация от това, че ще видят на живо любимците си не може да бъде помрачена нито от сурогата на бира, който се опитваха да им пробутат преди концерта, нито от подобието на Avril Lavigne, с което ги облъчваше DJ-ят преди началото му, нито дори от жалките размери на съоръжението, в което щеше да се проведе шоуто.

Зала „Petofi Csarnok" в Будапеща е толкова нелепа, че пред нея нашият „Зимен Дворец" прилича на Димитър Бербатов, сравнен със Золтан Гера.

Нейният капацитет е максимум 3 000 души, но в началния час на събитието се бяха събрали само около 1 500 човека.

На нас, българските ентусиасти, пропътували близо 800 км, с единствената цел да наблюдаваме една от легендарните сиатълски банди, обяснението на местните им почитатели, че билетите били твърде скъпи (35 евро???) ни се стори по-нелепо и от влизането на Чичолина в италианския парламент.

Но нека се съсредоточим върху онова, което наистина си заслужаваше вниманието - изявата на боговете от Западното крайбрежие.

В минутите преди излизането на квартета из въздуха се носеше една странна смес от възбуда, нетърпение и нервност. Хората бяха изпълнени едновременно с очакване и несигурност.

И целият този съспенс можеше да бъде наречен с едно име - Уилям Дювал. Всички се чудеха как ли ще изглежда и звучи на живо този самоубиец, дръзнал да замести Него, единствения по рода си „Златокос бог" от Къркланд, щата Вашингтон.

Категоричният отговор дойде след седмата песен „Love, Hate, Love" и гласеше следното: да, Дювал може да пее; да, Дювал умее да контактува с публиката; да, Дювал е едно ново начало за Alice in chains.

Лейн избра бавното самоубийство като своя начин да си отиде, той предпочете да не се събуди, защото мракът погълна душата му. Но светлината на неговия гений и сиянието на таланта му винаги ще ни карат да си спомняме с благоговение за наследството, което ни остави чрез музиката си.

Всъщност старите призраци бяха пратени в миналото от единствения, който имаше правото да го стори. Джери Кантрел го направи по най-убедителния начин в едно от парчетата от новия албум Black gives way to blue - "Your decision" (5-та песен в сетлиста):

"No one plan to take the path that brings you lower
And here you stand before us all and say it's over..."

Ретроспективно ще се върна към началото, което бе брутално, смазващо, оставящо без дъх, само след три песни ("Rain when I die", "Them bones", "Dam that river"). Без „Добър вечер"... без думичка към публиката... без пауза... без милост.

Дойде времето и на една от най-добре приеманите песни от новата тава - „Check my brain". Освен нея прозвуча и първият сингъл от актуалния опус - „A looking in view". Най-солидна и внушителна от музикантска гледна точка обаче се оказа прясната „Acid bubble". Това парче носи всички типични белези на музиката на бандата: запомнящ се риф, смазващи барабани, режещи вокали.

Преди да настъпи пикът на вечерта зрителите имаха възможност да чуят още няколко класики. Най-запомняща се от тях бе „Nutshell", в края на чието изпълнение Джери показа защо е известен и като „Властелина на рифовете".

Последваха я "It ain't like that", "Sludge factory" и " Sick man", които се забиха като шрапнели в съзнанието на публиката. За да дойде кулминацията на събитието - поредица от четири зверски, изваждащи те от обувките парчета.

Като за начало всички бяхме заставени да седнем в един странно привлекателен „Angry chair".

Може би, за да е по-плавно набутването ни в „Man in the box" (не че някой се съпротивлява особено упорито). С вероятно най-лесно разпознаваемото китарно соло в творчеството на големите грънджари приключи и задължителната част от концерта.

След която дойде и всепомитащият бис.

Ако Аlice бяха чакали да бъдат подмамени обратно на сцената от скандиранията на унгарската публика, то въобще нямаше да чуем два от вселенските им хита. За щастие обаче Джери Кантрел, Шон Кийни, Майк Айнъз и Уилям Дювал се смилиха над изтерзаните ни източноевропейски душици и решиха да ни хвърлят в пълен екстаз.

Две песни, написани от един безумно талантлив композитор. Първа бе „Would" и едва ли има нужда да ви разяснявам, че цялата публика пееше с китариста и вокалиста на групата.

Закриващата „Rooster" пък бе обявена от новия фронтмен като елегия за старите дни.

Дни, които превърнаха Лейн, Джери, Шон и Майк в легенди (странно е как човек има склонността да нарича своите кумири с малките им имена... но онова, което са създали, е толкова близо до мисленето ти, толкова е вкоренено в същността ти, че приемаш този индивид от другия край на света като твой най-близък приятел. А не можеш да се обърнеш към скъп човек на фамилия, нали?).

Титани, които сега дават шанс на един млад и талантлив музикант да се качи на Пантеона. А Уилям има всички качества да бъде пълноправен член на Храма.

Там, където Лейн вече ги чака, седнал на един от най-внушителните тронове, защото „... He ain't gonna die"...