"Ако трябва да убивате някого", често повтаря каталонският писател Ким Монзо, "най-добре го направете на втората страница", и действително разказите му рядко надвишават този размер. За щастие това, което не умира на страница номер две, е интересът на читателя. А в случая с втория роман на преводача, дизайнер, бивш военен кореспондент от най-кървавите точки на планетата и колумнист Монзо, очевидно и сюжетът. "Размерите на трагедията" се разпростира на около 200 страници. Каталонецът немилостиво отпуска повече време на героите си - само за да ги измъчи още повече, като че по прищявките на древни и жестоки богове. От древността идва и завръзката - Рамон-Мария, самотен и не особено щастлив мъж на средна възраст, неочаквано бива сполетян от зловещ приапизъм. Вместо да спомогне на любовния му живот, странното състояние на постоянна ерекция го обрича на все по-големи нещастия в и без това тесния му и доминиран от отчуждението свят.

"Размерите на трагедията" е едва вторият Ви роман в една дълга писателска биография. Нещо повече - разказите ви често са забележително кратки. Кратките или дългите форми предпочитате сега?

Винаги се чувствам по-сигурен в кратките форми. Сигурно това се дължи и на факта, че съм написал много повече разкази, отколкото романи. Като читател също предпочитам разказите. Разбира се, има изключителни романи, но много са и тези, от които бих махал страници. Борхес, който е писал само разкази и стихове, казва: "Никога не съм чел роман, който не би спечелил от  от отнемането на определен брой страници." Италианският писател Джоржо Манганели, който е писал и романи, и разкази, и статии за пресата, споделя: "Един роман се състои от осемдесет реда текст и 3 кубични метра въздух". Лично аз предпочитам да махна въздуха и да запазя само осемдесетте реда текст. И така както върви светът, краткият разказ е най-удачната форма. Но все пак не бих отрекъл романа като жанр. Спомням си един дебел кубински роман от юношеството ми - „Три тъжни тигъра" на Гийермо Кабайера Инфанте (впрочем издадена на български, в чудесния превод на Румен Стоянов), огромен роман, но аз бях влюбен в него. Хубави могат да са както симфониите, така и песните.

Какво ви накара да се впуснете в писането на този роман?

В главата ми се появи образа на един мъж с перманентна ерекция и започнах да пиша. Историята обаче се разрастваше и разрастваше, докато излезе от границите на разказа...

Струва ми се, че не изпитвате много съчувствие към героите си. Това писателска позиция ли е или отношение към света изобщо?

Не изпитвам и антипатия към героите си. Не съм влюбен в тях. Чувствам  героите си като марионетки, с които мога да си послужа, да си поиграя.

Значи предпочитате да дърпате конците на героите си, вместо да се вживявате в образите им?

Никога не съм имал навика да влизам под кожата на персонажите си. Не че ме е страх да им правя психологическа дисекция, просто не изпитвам съчувствие към тях. В "Размерите на трагедията" много от тях имат двойни имена, за да изглеждат още по-нелепи, по-смешни. Не харесвам психологизма. За мен един персонаж трябва да е плосък.

Като в митологията?

Никога не съм го поглеждал от този ъгъл, но сега не ми се струва странно това сравнение. Винаги съм обичал да чета митологии, защото в тях липсва този опит човек да стане човек. Липсва патосът, към който голяма част от литературата се стреми.

Как вреди патосът?

Патосът фалшифицира. Намерението му е да ни пробута едно нещо за друго. А аз съм силно против изкривяването на обективното.

Господин Монзо, владеете перфектно не само испански, но и английски, преводач сте на множество важни англоезични писатели. Защо избрахте да пишете на родния си каталонски, един малък език?

Това е моят език. Аз съм каталонец. Това е езикът, на който мога да опиша света си. Не съм избирал на кой език да пиша. Моите разкази няма да звучат по същия начин на испански - за мен това е друг свят.  

А трудно ли се излиза на световната литературна сцена с произведения на каталонски?

Не. Зависи от идеята. Пък и не мисля, че това е основната цел на един писател. Всеки писател  пресъздава своя непосредствен свят. Според това как пише, за него може да получи световно признание или не, но това така или иначе не е и не трябва да бъде целта на писането. Има, впрочем, един писател, който пише на идиш, казва се Исак Башевис Сингер. Когато го попитали защо пише на този агонизиращ език и защо просто не мине на английски, той  отговорил: "В нашата културна традиция минава много време преди агонизиращият език да се превърне в мъртъв."

Вие сте преводач на не един легендарен автор - само да споменем Хемингуей, Капоти, Селинджър, Бредбъри, Роалд Дал, Мери Шели, Артър Милър. Какво дава превеждането на един писател?

Когато започнах да превеждам, беше заради парите. По-късно, откакто взех да печеля пари с писане, превеждам само автори, които имам личното желание да преведа. Когато превеждаш от чужд език, ти си длъжен да насилиш собствения си език, за да го адаптираш към чуждия манталитет. Извиваш собствения си език, използваш мускулите му, за да го направиш по-гъвкав.

Има ли опасност един преводач и писател да „зарази" писането си, докато превежда? Вие как сте се опазил?

Зависи. На мен по-скоро ми се случва някои автори да ме разочароват в процеса. Когато започнах да превеждам Хемингуей, изведнъж му видях белите шевове. Видях фалша, стереотипите и дразнещите клишета, особено в текстовете му за Испания. Ако просто го четях за удоволствие, надали щях да ги засека. Преводачът е най-опасният свидетел за един писател, преводачът като хирург вижда вътрешностите на писателя.

"Размерите на трагедията" е издание на Colibri.