Смърт във Венеция (от много кино) - първа част

Церемонията се запомни не само с този изненадващ финал, но и с абсурдно непрофесионалните грешки на организаторите. Те объркаха Специалната награда на журито със Сребърния лъв и се налагаше Летисия Каста като най-усмихната да замазва гафа и да връща Улрих Зайдъл и Филип Сиймур Хофман обратно на сцената.

Самият Хофман излезе да получи поделената между него и Хоакин Финикс купа „Волпи" за мъжка роля, но първоначално остана впечатлението, че наградата е само за Финикс. По това време той заедно с режисьора на „The Master" Пол Томас Андерсън обикаляха друг реномиран фестивал - Торонто, и според слуховете съвсем малко не им е достигнало, за да спечелят и Златния лъв. Неписано правило на фестивала е, че никой филм не може да получи повече от две големи награди и така след оценката за Финикс/Хофман и за Андерсън журито е било длъжно да даде Лъва на „Пиета", въпреки че са харесали „The Master" повече.

Дали е вярно или не, няма значение, но поредният опус на Пол Томас Андерсън със сигурност ще дефилира и на „Оскар"-ите догодина. Смел опит на Харви Уейнстейн да продуцира филм, сниман на 70-милиметрова камера, който може да бъде излъчван в ограничен брой киносалони в Щатите, но и още по-смел Пол Томас Андерсън, когото може да наречем не режисьор, а художник след поредното му аудиовизуално пиршество, за което се е справил дори без митичния оператор Робърт Елсуит. Макар да не срещна пълно одобрение поради резкия си финал и бавното си развитие, „The Master" ще остави в архивите безумната игра на Хоакин Финикс, както и няколко прекалено добри сцени.

Колкото до Зайдъл, неговата втора част от трилогията за католическата църква, „Paradies: Glaube" ще бъде запомнен от мнозина със сцената, в която монахиня мастурбира с кръст, но много по-важен е изводът на филма, че тази поглъщаща любов към Христос пречи на способността да обичаш. Отсега е ясно, че в Берлин една от най-чаканите премиери ще е на последната част от „Paradies" - трилогията, където за контраст любовта ще бъде земна и човешка.

Заедно с "The Master" американското присъствие беше отчетливо, противоречиво, но за него се говореше повече от всичко. „To the Wonder" на Терънс Малик получи очакваните множество негативни реакции и в противовес - един-двама го обявиха за най-великия филм изобщо. Да ви напомня на „Дървото на живота"? И действително, Малик е режисирал филма си със същото внимателно търсене на моментите, вместо да се поведе по танца на сюжета.

За целта диалогът е още по-пестелив, звездният каст от Бен Афлек, Рейчъл Макадамс и Хавиер Бардем - не по-малко ненужен от Шон Пен в „Дървото на живота", а депресивният глас зад кадър - още по-тъжен. Разбира се, зад камерата Еманюел Любецки е на обичайното високо ниво, но дори и неговите картини се струват самоцелни на фона на разфокусирания разказ. По-важното е, че Малик отново не се появи и през целия фестивал се носеха мълви, че е бил видян на произволни места из Лидо.

„Spring breakers" е един голям видеоклип в традициите на автора си, култовият (в истинския смисъл на думата) Хармъни Корийн. Никое ревю по червения килим не предизвика толкова крясъци, колкото това на Селена Гомез и Ванеса Хъдженс, но Джеймс Франко изяде хляба им с поредното си странно превъплъщение - на лошо момче със златни зъби, което помага на глуповатите колежанки да отидат на традиционния мартенски купон на плажа.

Филмът не е толкова за гледане, колкото за социологически анализи - след десет години, когато сегашните тийнове го видят отново, ще си кажат - „как може тази глупост да ми е харесала". И така той ще е изпълнил целта си.

Такеши Китано не спира да редува сюрреалистичното и хиперреалистичното си лице през последните години, а неговият „Outrage Beyond" бе разочароващото попълнение към „японската" му серия филми. Безцелни якудза престрелки между хора, на които не запомняш дори и имената - ясно, че ефектът е търсен, но Такеши определено минава границата. В същото време финалният кадър до голяма степен осмисля всичко преди него по типичен китановски тертип. „Outrage" също е трилогия, така че очакваме в скоро време и нейното разрешение.

Друго голямо име - Оливие Асаяс - сподели с италианската публика личните си спомени от бунтовете през 1968-ма с наградения за най-добър сценарий „Apres Mai". Подценяван от мнозина, филмът има качествата да се превърне във фестивален фаворит не само с обговаряната, но все пак винаги любопитна тема, но и поради амбициозната цел на Асаяс да третира събитията по два паралелни начина - индивидуален и генерален. Колкото повече объркване трупа главният герой, толкова по-бутафорна и провалена изглежда и Революцията. Силно послание, но някак незащитено от слабата актьорска игра. Може би твърде силната обвързаност на режисьора с историята е изострила вниманието му към детайлите, но го е лишила от по-цялостен поглед.

Извън конкурсната програма имаше за всекиго по нещо. Сузане Биер, повлияна от пробива си в Щатите, е режисирала напълно обикновена, симпатична любовна история с участието на Пиърс Броснан под разочароващото заглавие „Love Is All You Need". Мира Наир също се е отчела с поредния приятен, но доскучаващ филм на тема глобализъм, открил 69-ото издание: „The Reluctant Fundamentalist". Робърт Редфорд се е заровил в дебрите на американската политика с „The Company You Keep", но освен един убедителен Шия Лабьоф филмът е прекалено дидактичен и нереалистичен. На този фон няма как да не признаем близо 104-годишния Маноел де Оливейра, който събира Мишел Лонсдейл, Жана Моро и Клаудия Кардинале в скромния театрален „O Gebo e a Sombra" и провокира много повече реакция.

Сред по-неизвестните филми, на които пожелаваме да бъдат забелязани и да гледаме и у нас, се откроява грузинският „Keep Smiling". Както стана дума, 300 хиляди евро са напълно достатъчни за талантливия сценарий, в който грузински жени участват в състезание за най-добра майка. След пародийното начало постепенно се проследяват крачките към пълната загуба на достойнство, като съдбите на всяка от героините се разглеждат и поотделно, така че трагикомичният финал да пасне на мястото си. Брутализъм и изисканост в едно.

Корейският „The Weight" спечели наградата на италианските кинодейци и макар че твърде много наподобяваше филм на Ким Ки-Дук, не може да се отрече типично азиатският му нюх към перверзията като вид чувствителност. Историята на човек с гърбица, работещ в морга, намиращ любовта в травестит, звучи прекалено шокиращо, за да бъде взета на сериозно, но Киу-Хван Джон по-скоро се е справил с предизвикателството.

Сред множеството филми, посветени на сблъсъка на култури, „Queen of Montreuil" на Солвейг Аншпрах дръпна с една обиколка. Съдбата на исландски емигранти, озовали се по случайност в малкото градче Монтрьой във Франция, е разгледана с много симпатия, но не социална, а човешка. За това помагат и прекрасният диалог и типично европейският черен хумор, липсващи например в шведския „Eat, Sleep, Die", избран за победител в Седмицата на критиката.

Сара Поли, която познаваме предимно от юношеските й изпълнения в „Exotica" и „Sweet Hereafter" на Атом Егоян, представи интересния си мултижанров експеримент „Stories We Tell", фокусиран върху живота на собственото й семейство и нейното дългогодишно търсене на истинския й баща. Игрално и документално кино заживяха в унисон.

Премиерите на филми са безспорно съдържанието на фестивала, но не и неговият най-остър смисъл. На повечето прожекции публиката бе съставена предимно от хора от занаята - продуценти, критици и т.н. Голямата полза от Венеция и голямото предизвикателство за всеки режисьор и продуцент е да пласира филма си на максимален брой фестивали и - ако може - сред широката публика в чужди страни. На плажа до хотел „Екселсиор", където фенове дебнеха с часове да видят как звездите биват извозвани с официалните Ланчии за броени метри, бе разположен Film Market, наподобяващ панаир за интелектуалци. Продуценти, дистрибутори и режисьори разговаряха и решаваха какво ще гледа цяла Европа в близките месеци.

Спрямо гледната ни точка на зрители от малка държава подобно изживяване граничи с гледката да видиш как се излюпват множество пиленца. Шум и хаос, след които най-силните оцеляват, а за останалите никой няма никога да разбере. Ето защо Венеция е барометър за това какво се харесва и не е случайно, че всеки ден Variety излизаше със специални издания с последните оценки на критиците.

Успокояващо е да видиш, че голямото кино не е толкова високо, нито толкова далеч. Червеният килим е повърхност, по която минават по-известни хора и нищо повече, а глад за филми ще има винаги, докато има и истории. Организационно може да има редица критики (например сутрешните закъснения при отваряне на касите) и въпреки това Венеция е отредена да прославя киното. Не за друго, а защото събира любов, омраза и всички други човешки чувства, около които се върти цялата индустрия.