Критиката за театъра на Ани Васева никога не може да бъде просто оперативна. Докато говорим за измъкващите се от себе си тела из спектаклите й, неминуемо се стига до по-общите въпроси за репрезентацията, екстатичното и така нататък. Ако заниманието ни сега е да пишем за „Всичкоядецът", то неговото собствено занимание е да „пише" за театъра въобще.

Или за света въобще. Състоянието на световност. Погледът отвъд границите на зрителното поле е колкото привлекателен с това, че след него не остават тайни за изговаряне, толкова и невъзможен, защото тайната е част от субстанцията на битието и не може да я премахнем, без да се сбогуваме и със самото битие. Всичкоядецът от постановката въплъщава този невъзможен опит на очистване от тайната - на него всичко му е ясно, видял е света след края му, и въпреки това е нещастен и самотен. Хастарът се обръща - тайната на недоизядения свят, която консуматорското общество приема за проблем, се оказва единствената здрава основа. Само като таен може да продължи да съществува този свят.

„Всичкоядецът" предупреждава, че надменността на едно познание, което привидно надмогва категориите на разсъдъка, се връща яростно срещу нас. Това е познатата от всички досегашни работи на Ани Васева драма на тялото - то едновременно дава на човека огромната свобода - да е по-малък, по-голям, по-мъж, по-жена..., и в същото време му я отнема със собствените си ограничения. Все повече, но никога всичко. Все по-голям глад, но никога задоволен напълно.

Забележително манифестно е началото на постановката, в което пъпнатата връв на света се точи като безкрайна влакниста спагета и клатушка всичкоядеца. Накрая той пада ничком от преумора. Така на него му е приписана отвъдна същност, но в същото време разбираме, че е от онези свръхсъщества, които пазят белезите си от човешко. И оттам възникват двете линии на всичкоядеца - напред към изяждането на каквото е останало или „назад към природата", към малката крем супа, която ще го нахрани, стига да е топла.

Между двете линии - бестиарията на свръхконсумацията и чувствителността на изоставеното тяло - жужи едно дразнещо Нищо, една модулация на думите на всичкоядеца. Това е не само Нищото на световния смисъл, който умира с количествените натрупвания, това е и Нищото на осъзналата се жертва на този свят. Безразборният му шум се прекъсва само от звука на сирената: гла-а-а-а-а-д!

Важна новина за ценителското изкуство на Ани Васева е, че тя е открила нова съратница за авангардното си дело. Галя Костадинова надали си е представяла по-шантав дебют в театъра, а никой от нас не е предполагал, че дебютант може да изпълва пространството както само един всичкоядец може и трябва. И ако за неравно изговорените думи никой не се е съмнявал, то отвъд техниката й се рее същата наивност, с която Вяра Коларова ни плени в „Пиеса за умиране".

„Всичкоядецът" носи своето най-гордо разграничение от „Пиеса за умиране" и „Франкенщайн" (и обратно - своето най-смирено приличие с „Болен") в това, че посоката при него е навътре, а не навън. Заявявайки се от самото начало като опита след, като говорене на трансцендентното (а то уж било отвъд възможностите на сетивата), неговият единствен разумен ход е да върви обратно към реконструиране на умрелия свят, в който всичкоядецът е бил принуден да изучи механичната метафизика, хранейки се с кобалт, бетон и асфалт.

И така фокусът постепенно се пренася от света върху индивида. Крем супата се стопля за всички болни гърла. Макар и нищото да не намалява от това.

Следващите дати, на които ще се играе спектакълът, са 8 ноември и 22 ноември в fridge & xaspel от 20.00 часа.

"Всичкоядецът" от Мирослав Христов

Постановка: Ани Васева

Художник: Георги Шаров

Звук: ДатаТранспортер

С участието на: Галя Костадинова, ДатаТранспортер