Философ и фотограф? Редно е да споменем книгата на Ролан Барт „Светлата стая", започваща с припомняне образа на майката, извикан чрез нейна стара фотография. Във Photography: A Middle-Brow Art Пиер Бурдийо се пита как става така, че фотографията се превръща толкова силен медиум и почти всяко домакинство притежава поне един фотоапарат. В посмъртно издадения си пътепис Athens, Still Remains, разказът на Жак Дерида е придружен от фотографии на Жан-Франсоа Боном и започва с изречението „Ние и смъртта си принадлежим".

И за Дерида, и за Барт, фотографията е била средство за memento mori. За Лудвиг Витгенщайн обаче фотографията е начин за изразяване. В своите философски разсъждения той пише „Не говори, а гледай". За Витгенщайн фотографията е възможност, вероятност за реалността.

Архивът на философа в универистета Кеймбридж включва колекция от правени от него снимки. Това са по-скоро експерименти - той наслагва неговото лице върху лицата на сестрите си и се получава един портрет-вероятност, истинен, но не съвсем. Работи по този особен фотопроект заедно с бащата на евгениката Франсис Галтън.

Желанието на философа за постигане на друг тип реалност е сравнявано с концепцията за размитост. В размитостта са налични всички възможности. Неведоми са пътищата на човешката мисъл - стремейки се към яснота на мисълта, Витгенщайн умишлено замъглява идеите, за да изпъкнат всички възможни разклонения и скрити значения.