Почитателите на съвременния танц у нас ще имат възможността да изследват точката на контакт между движение и текст в танцовия спектакъл „Relative Collider" по време на седмото издание на АСТ Фестивал за свободен театър. Участниците в пърформънса - Лиз, Пиер, Синтия, Стивън, Брандън и Райд, са от различни краища на Америка, Франция и Германия, но се събират в Париж, за да правят изкуство заедно. Създателката на спектакъла е изучавала неврология и знае как да стимулира нашия мозък и да предизвика възприятията ни. Опорните точки на пърформанса са четири - намерение, движение, текст и звук. Той е опит да разберем физическите закони на нашето присъствие един до друг, като поставим под съмнение какво се обменя, създава и унищожава в акта на наблюдение.
Дни преди пристигането им в България разговаряхме със създателите на спектакъла за това какво ги вдъхновява, как влияе миналото им в точните науки на изкуството им и как е бил възприет „Relative Collider" досега.

Как се срещнахте и започнахте да работите заедно?

Лиз и Пиер се срещат в Париж преди повече от десет години, докато тя работеше за Ан Лив Йънг, а той беше в преход между работата във финансовия сектор и театъра. Синтия и Лиз се запознават през 2003 г. на Американския танцувален фестивал, но чак през 2010 г. двете започнаха да работят заедно. Стивън и Лиз се познават от 2009 г., когато заедно са участвали във вокален уъркшоп. Екипът зад този проект в общи линии е събран от Лиз, която искаше да работи с любимите си хора.

Как създавате изкуство заедно?

Обикновено имаме наум набор от въпроси, на които искаме да дадем форма, и използваме различни инструменти като контекст за проучване. Всеки участник в проекта допринася към това и така създаваме обща идея как трябва да изглежда пиесата. Проучването на всички аспекти от представлението започва скромно и просто, но нещата бързо се усложняват, докато неподозираните възможности се мултиплицират. Движението никога не е създадено от едно тяло, за да бъде прехвърлено на друго. По-скоро структурите се развиват като зависещи от това групата да намери консенсус и начин всеки индивидуален изпълнител да открие движение, което го изненадва дори докато го извършва в продължителен период от време.

Човек от вашия колектив - Лиз Санторо, има минало в неврологията, а Пиер Годард има висше образование в приложната математика. Това влияе ли на начина, по който създавате изкуство?

Да, но по много непредвидими начини. Не целим да демонстрираме или да подлагаме себе си на научни методи в хореографската работа. Опитваме се да създадем уникално преживяване за себе си и за зрителя. Страхотно е, когато получим яснота по въпроса, който сме задали в процеса, но това не е основната ни цел. Миналото ни в науката се влива естествено в процеса ни на работа. Използваме различни средства да атакуваме въпросите, които инициират работата ни. Това е част от информацията, която използваме, за да се развиваме.

Трудно ли е да се комуникира с публиката, когато избирате абстрактни теми за пиесите си?

Всъщност ние не смятаме темите, които избираме, за абстрактни. Даже по-скоро бихме казали, че не избираме теми изобщо. Натрапчиво поставяме под въпрос какво се трансформира в телата ни, движенията ни, присъствието ни и т.н., когато някой ни гледа. Какво залагаме по време на представление? Каква информация ни дава това за съвременното общество и живота? Може да използваме концептуални инструменти и техники, които са абстрактни, но акцентът пада върху преживяването и чувствата, които изплуват с него.



Как мислите - способността на човек да наблюдава вродена ли е или се учи?

И двете! Появяваме се на света, способни да засечем и обработим информация - имаме две очи и визуален кортекс. Капацитетът ни да изпитаме пълноценно възприятията обаче е нещо, което се развива. Разпознаваме обекти, интерпретираме поведения, нетърпеливи сме за развръзки и т.н., защото непрестанно се учим.

Какво бива разрушено в акта на наблюдение? А какво се ражда?

Вероятно нищо нито се ражда, нито се разрушава. Във физиката това е известно като „ефекта на наблюдателя": наблюдаването на един феномен променя самия феномен. Например, ако един протон усети един електрон, пътят на електрона ще се промени поради интеракцията помежду им. Трябва да внимаваме, когато „прилагаме" физика в театъра, но тук примерът е много показателен, защото по същия начин зрителите в залата променят случващото се на сцената.

Вече сте представили „Relative Collider" в няколко града в различни страни. Как реагират различните публики?

Много различно! Някои зрители са шумни и експресивни, други много тихи, някои се разсейват, някои са много съсредоточени, някои наивни. Не е въпрос само на нации и градове, а и на самия състав на групата в публиката, времето в годината, метеорологичните условия, нашата енергия в този ден и т.н. Едно нещо обаче се открои като особена разлика - нивото, на което зрителите разбират английски език. Репликите по време на представлението предизвикват повече реакции в англоговоряща публика. От друга страна публиката, която не разбира английски, не се фокусира върху текста, а може да си създаде индивидуална връзка с други елементи от пиесата.

Работите ли върху други проекти в момента?

Новият ни проект се казва „Maps". В него използваме идеята за пространственото внедряване на текст и движение. При движението това идва съвсем естествено, но при текста използваме идеята, че семантичният контекст в езика задейства специфични зони в мозъка. Работим и върху визуалната илюзия Tusi Motion, която ни позволява да създадем система за комуникация между танцьорите. Премиерата на този проект ще бъде няколко дни, след като се върнем в Париж от София.

Седмото издание на АСТ Фестивал за свободен театър „Временна реалност(VR)" ще се проведе между 11-17 ноември. В програмата влизат осем представителни на свободната сцена у нас спектакли от последната година и четири чуждестранни постановки от Франция, Израел, Германия и Великобритания. По традиция фестивалът ще предложи и богата паралелна програма със срещи, работилници, менторски програми и събития.