Един от най-успешните режисьори на Балканите, носител на „Златен лъв" от Венеция и номинация за чуждоезичен „Оскар" за „Преди дъжда", Милчо Манчевски е сред гостите на 22-ия „София Филм Фест" с най-новия си американски независим филм „Бикини Муун". Творбите на македонския режисьор се изучават в множество университети по света. Милчо Манчевски живее в Ню Йорк, където се занимава с писане, преподаване, фотография и експериментално изкуство.

„Бикини Муун" е грабващо вниманието заглавие? Това е и името на главната героиня. Как го избрахте?

Бих могъл да отговоря, че майка й го е избрала. В днешно време има множество странни имена, които хората дават на децата си. Бикини Муун е едно такова дете. Но всъщност името е контраст на нейната житейска история, на душевното й състояние и на самия филм. Името изглежда леко, забавно и фриволно, но всъщност това, което се случва на главната героиня и послевкуса, който филмът оставя, е точно обратното. Много по-тежко и по-сложно е, кара те да усещаш известна горчивина, а аз харесвам контраста. Той е добър за драматичното изкуство.

В едно свое интервю казватe, че ви е „в длъжностната характеристика" да манипулирате. Какви мисли и чувства искате да провокирате у хората, които ще видят филма?

Всъщност пълният цитат е, че работата ни е да манипулираме, да лъжем и правим всичко това в услуга на една по-голяма истина. Когато един актьор се представя за някой друг, това е лъжа. Когато пиша диалог, това е лъжа. Но надявам се, в крайна сметка, създавам нещо, което е искрено по отношение на това как аз чувствам и виждам определени неща в живота и това е тази по-голяма истина. По отношение на Бикини Муун - искам хората да търсят истината в живота й и в живота изобщо. Да бъдат провокирани, будни, да могат да приемат хората, които са различни.

Това се оказва трудно в днешно време..

Така е, но трябва да се опитваме, иначе все още ще си живеем в пещерите.

„Бикини Муун" засяга и въпроса с етиката в документалното кино. Трябва ли да се правят документални филми и ако да, защо?

Този въпрос вече не ни се задава. Документалните филми просто се случват, без значение какво мислим. Днес всеки снима, непрекъснато. И незабавно може да сподели филмираното с целия свят. Разговорът за това дали да се снима или не, е в миналото. Въпросът, предполагам, е в етиката на филма и това е нещо, което наистина трябва да се обсъжда между хората: трябва ли да поствам неща, които ти не одобряваш, ако съм те снимал, да те снимам ли, ако ти не искаш...Мисля, че единственият начин да имаме всеобхватен отговор, е да кажем, че ни трябва истинска честност. Което е валидно и за всички други неща в живота. Но трябва да се започне от честността, а после може да се продължи и с въпроса как обществото се отнася към непочтенното поведение, какво правим с липсата на честност в реалния живот.

Запитан преди 25 години какво мисли за състоянието на международното кино, Кшищоф Киешловски отговаря, че то е в криза, „криза на културата", че „една определена епоха е приключила и очакваме една нова епоха" и че „нещо трябва да се промени". Каква е ситуацията днес?

Ха-ха, водя посмъртен разговор с Киешловски. Знаете ли, не следя много как се развива киното, върша си работата, гледам някои филми, но не много. Предпочитам да чета книга, да видя изложба или да гледам NBA. Вярно е, че не виждам много велики филми. Предполагам, би могло да се каже, че Киешловски е бил прав... ако се опиташ да намериш толкова много произведения на изкуството днес в сравнение с преди 25 или дори 45 години... не виждам новия Бергман. Щастлив съм, когато видя страхотни филми, идващи от Иран или Румъния. В днешно време можеш да попаднеш на добри филми от неочаквани места. Но не виждам визионерите, които имахме преди години. От една страна филмът е станал по-демократичен, всеки може да направи филм и това е страхотно. Но от друга страна проблемът е в разпространението. Все още има „пазители", които решават какво да се покаже.

Цензурата...

Разбира се, корпоративна цензура, политическа цензура. Аз самият цял живот се сблъсквам с нея: понякога по-малко, понякога повече, но тя винаги е там. Мои филми са били забранявани и в бивша Югославия, и в Холивуд.

Смятате ли, че има теми или табута, които са пренебрегнати в съвременното кино въпреки уж по-голямата свобода?

Свободата сама по себе си не е достатъчна. Трябва идея, талант. И трябва това, което е създадено, да бъде видяно. Може да има велики творби, за чието съществуване не знаем.

А какво стана със странността и непрадсказуемостта във филмите, със смелостта да се изследва в дълбочина даден въпрос?

Да. Киното е самонадеяно и... скучно. Имам предвид темите, отношението към героя, формата, естетиката. Защо всичко е два часа с начало, среда и край, стройно разрешено от главния герой с помощта на поддържащия герой? Къде е експериментирането? Световното кино още живее във времето на Балзак. И това е тъжно.

В днешно време всеки протестира, заема някаква позиция по отношение на нещо. Това променя ли нещо? Има ли смисъл?

Да погледнем от американска гледна точка. Около 50% от имащите право на глас там не гласуват. И президент на страната е Тръмп. Всъщност зависи от това как искаш да живееш живота си: искаш ли да си ангажиран с обществото около теб или не. Може да решиш да си отшелник или монах, далеч от обществото, но тогава пак заемаш позиция: по отношение на бога. Може да си циничен и да кажеш, че не е достатъчно просто да заемаш позиция, но тогава може би трябва си по-шумен и по-ангажиран. Да заемаш позиция, е въпрос на това да образоваш другите, но и да образоваш себе си.

Какво мислите за движението #metoo?

Разбира се, важно е. Това е проблем, който трябва да бъде разрешен. Опасното е, че въпросът може да бъде „отвлечен". Нещото, което работи срещу дадена кауза, е когато тази кауза се използва, за да се оправдаят омразата и нетолерантността.

Кое може да Ви вдъхнови повече за създаването на филм: несправедливостта или красотата?

О, красотата. Мисля, че работата ни е да създаваме красота заради самата красота и заради любовта към друго човешко същество. Във филмите ми се засяга и темата за несправедливостта, но тя някак не е централна. Мисля, че ако като творец се занимаваш твърде много със социални въпроси, пренебрегваш своето изкуство.

Какво ви доставя по-голямо удоволствие: да преподавате на студентите или да правите филми?
Те са различни неща и се допълват. И двете са вълнуващи, но всъщност предпочитам писането пред тях. В преподаването има някаква щедрост, която те кара да се чувстваш добре. А и получавам много от студентите, които пък учат мен.

Препоръчайте няколко филма, които смятате, че задължително трябва да бъдат видени.
„Щастие" на Тод Соландс, „Добри момчета" на Скорсезе, „Декалог" на Киешловски.

Може да гледате „Бикини Муун" тази вечер от 20:30 в кино „Люмиер", както и на 15 март от 18:00 в „Евросинема".