Кино

Дневникът на Педро Алмодовар по време на карантина - втора част

<    обратно

Дневникът на Педро Алмодовар по време на карантина - първа част

Във втората част на своя дневник за живота под карантина Педро Алмодовар разказва за бягството от апартамента си за първи път от 17 дни, за Мадона, за Уорън Бийти и за „Оскар"-ите.

В понеделник вечерта, когато новите още по-затегнати мерки на карантината бяха оповестени, за първи път започнах да получавам симптоми на клаустрофобия. Всъщност появиха се късно, като се има предвид, че от известно време страдам от клаустрофобия и агорафобия. Да, противоположни патологични състояния, но тялото ми е парадоксално - това е една от характеристиките му, винаги е било такова.

Онази вечер знаех, че ще опитам да изляза на следващия ден; чувствах се така, сякаш щях да извършвам умишлено престъпление. Все едно да се отдадеш на забранено удоволствие и да не можеш нищо да направиш, за да му устоиш. Звучи като евтина порнографска булевардна литература, но за това виня карантината.

Планирах нещо минимално: ще отида да си купя храна - истинска разходка до магазина, породена от истинска нужда, тъй като живея сам. И така във вторник сутринта се облякох за излизане и се почувствах все едно правя нещо изключително: обличам се! За последно правих това преди 17 дни, а винаги съм усещал обличането като нещо интимно и много специално.

Спомням си различни случаи, в които съм се обличал - много важни за мен моменти, които сега осъзнавам, са останали в съзнанието ми. Например, спомням си, когато през 1980 г. се обличах на улица „Лопе де Руеда" за премиерата на „Пепи, Луси, Бом и останалите момичета от квартала" в кино „Пенялвер". Чувствах се така, сякаш премиерата е в театър „Кодак" в Лос Анджелис. Беше първият път, в който мой филм ще бъде гледан от публика в истинско кино като част от програмата на киното, с пълна зала, и хора, които гледат кадрите, създадени от мен и моите приятели. Снимането на филма ни отне около година и половина. Тези, които не напуснаха салона, се смяха толкова много. Спомням си, че носех червено сатенено яке бомбър, което бях купил от пазара Портобело в Лондон.



Човек не винаги се облича като част от някакъв план или поне не си го спомня така. Аз си спомням, че две години след премиерата на „Пепи" беше времето на културното движение „Ла Мовида" и съзнателно се облякох в сив костюм с Мао яка, за да посетя един бар в Малазаня, управляван от момче, на което бях хвърлил око. Никога не съм си падал особено по Мао яките - предпочитам по-големите яки, защото прикриват двойната брадичка. Спомням си костюма с Мао яката, защото въпросното момче стана част от живота ми през следващите 2-3 години. И остави отпечатък.

Спомням си и лилавия смокинг от шантунг на дизайнера Антонио Алварадо и ботите с украса като тези, които сега се правят от „Лубутен". Носех ги на първите „Оскар"-и, на които присъствах през 1989 г. Не спечелихме, връзката ми с Кармен Маура се разби на парчета, но си спомням това пътуване до Лос Анджелис като изпълнено с прекрасни събития.

Четири или пет дена преди церемонията бяхме на вечеря в дома на Джейн Фонда. Тя беше обсебена от идеята да се направи римейк на „Жени на ръба на нервна криза". Беше поканила много малко хора - Анджелика Хюстън и Джак Никълсън, тогава неин партньор, който подметна на Бибиана Фернандес, че я е забелязал да гледа Лейкърс следобеда. Там беше и Шер с естествен грим, сложен така, че да изглежда сякаш няма грим, по-великолепна, готина и ниска отколкото си представях.



Прекарахме вечерта, зашеметени от енергията на гостенките и на Джак. Направихме си много снимки с тях и с картините, висящи по стените, чийто автор беше бащата на Джейн, Хенри Фонда.

Сутринта след церемонията телефонът в хотела ми звънна, женски глас. И ми казва, сякаш без да съзнава въздействието, което ще окаже, но уверена, че гласът й ще има въздействие върху мен: „Здравей, Мадона е. Снимам „Дик Трейси" и искам да ти покажа мястото на снимките. Днес не снимам и мога да ти посветя деня си."

Можеше да е фалшива Мадона или психопат, който планира да ме нареже на парчета в някое от тези бунища, които Джеймс Елрой така добре описва в романите си.

Ако сте чели „Черната далия", ще ви е ясно какво имам предвид: майката на Елрой е разчленена на едно такова бунище. Може също да гледате филма на любимия ми Брайън де Палма, направен по книгата, с участието на Скарлет Йохансон и Хилари Суонк. Истината е, че филмът не се получи много добре. Става за времето на карантина, но бих препоръчал много други филми на де Палма преди този: „Сестри" , „Фантомът на Рая", „Пътят на Карлито", „Дубльорката" - с Мелани Грифит във вихъра си, слаба като клечка, и най-вече „Белязаният" с Ал Пачино. Не се занимавайте с „Черната далия" и си направете програма с всички тези филми. Ще ми благодарите после. Всичките са бисери, много достъпни и наистина развлекателни. Ще ви направя списък с препоръки накрая.



Да се върна на Мадона. Можеше да е някой, който си прави майтап с мен, но самолюбието ми - въпреки неспечелването на „Оскар"-а - беше достатъчно голямо, че да нямам съмнение, че наистина тя е от другата страна на линията. Гласът на Мадона ми даде адреса на студиото, където снимаха, и аз се озовах там, щастлив до немай-къде.

Истината е, че целият екип, от Уорън Бийти до Виторио Стораро, беше страшно мил с мен. Държаха се все едно съм Джордж Кюкор. Бийти ме насили да седна в стола с изписаното му име - режисьорския стол - за да мога да видя епизода, който снимаха. Бях готов да призная, че като дете открих своята сексуалност, когато видях Бийти във „Великолепие в тревата" (строителят от „Болка и величие" никога не е съществувал), но се спрях, разбира се. Снимаха епизод, в който Ал Пачино, неузнаваем, не спира да бръщолеви. На следващата година беше номиниран за „Оскар", а филмът получи три статуетки.



Мадона ме разведе из студиото и там срещнах един човек, на когото дълбоко се възхищавах: дизайнера на костюми Милена Канонеро, която тогава вече беше спечелила три „Оскар"-а (беше номинирана и за „Дик Трейси" на следващата година): „Огнените колесници", „Бари Линдън" и „Котън клуб". Препоръчвам и трите филми за справяне с карантината. Любимият ми е „Бари Линдън" на Кубрик.

Милена Канонеро спечели и четвърти „Оскар", но не помня за кой филм. Посещението в нейната работилница може би беше нещото, което ми направи най-голямо впечатление при обиколката. Това би била и единствената причина, поради която би ми се искало да работя в Холивуд: вманиачаването в детайла.

Една от отличителните черти на Дик Трейси, главния герой в комедията, е неговата жълта шапка. Милена беше обсебена от това да намери точно жълтия цвят, който виждате във филма. Показа ми около двеста шапки с едва забележими нюанси на жълтото. Напълно се идентифицирам с такова вманиачаване в детайла. Донякъде, с моите способности, правя същото, когато снимам. Не знам как да работя по друг начин (но знам как да работя за по-малко пари).

Ако Мадона ти се обади и ти отдели толкова внимание, въпреки че не си спечелил „Оскар", това означава, че материалното момиче искрено проявява голям интерес към теб. Не ни отне много да се срещнем отново - на следващата година по време на турнето й „Blond ambition".

Излязох с нея, докато беше в Мадрид. Организирах голямо фламенко парти за нея с Ла Полача и нейния съпруг Ел Полачо, Лолес Леон, Бибиана Фернандес, Роси де Палма. Но Мадона вече ми беше дала ясно да разбера, че се интересува от срещата само с един гост освен мен: Антонио Бандерас. Обещах й Антонио да бъде там, но не й казах, че не мога да го поканя без тогавашната му съпруга Ана Леза, голяма фенка на Мадона.

Мадона реши как трябва да седнем (имаше няколко кръгли маси за моите приятели и нейните танцьори). Естествено тя седеше на главната маса, аз от дясната й страна, а Антонио от лявата. А Ана Леза изпрати на най-далечната маса в салона.

Освен на нас двамата - и малко на Ла Полача, която беше божествена - Мадона не обърна внимание на никой друг. Човек от нейния екип снимаше с много добра камера всичко, „за спомен", както ми каза Мадона. Изглеждаше ми странно, но за някои неща един добър домакин като мен не пита.

Трябваше да превеждам въпросите, които страшно я интересуваха по отношение на Антонио. В този момент кариерата му точно политаше нагоре. „Ела, завържи ме" започваше да се показва в киносалоните в САЩ, а Холивуд (и Мадона) се бяха влюбили в него, но тази нощ през 1990 г. той не знаеше и дума на английски.

Казвам това, защото година по-късно беше премиерата на "В легло с Мадона" и голяма част от него е снимана на моето парти. Задяването на Антонио беше една основните линии във филма и тя, както е видно, включи в него начина, по който отпрати Ана Леза със само едно изречение. Накрая на вечерята Ана се осмели да се приближи до нашата маса и каза саркастично на божествената блондинка: „ Виждам, че харесвате съпруга ми, това не ме изненадва, всички жени го харесват, но аз нямам нищо против, защото съм много модерна". На което Мадона отговори: „Разкарай се."
Всичко това изглежда фриволно и прилича повече на хроника, написана от Пати Дифуза отколкото на дневник за изолацията, в която живеем. Но паметта е толкова абсурдна, когато избира нещата...



Нямам нищо против, ако това прилича на разчистване на сметки: ако беше обратното (аз да снимам Мадона и екипа й и да направя филм с целия този материал, който след това ще показвам по света), щях така да бъда ударен под формата на съдебен процес, че още щях да се възстановявам от него. Мадона се отнесе с нас като с глупаци и трябваше някой ден да го кажа. Тя не поиска разрешени да използва образите ни, а мен дори ме озвучи на английски - явно моят английски не е бил толкова добър.

Обратно към моята история. По някое време на вечерята Мадона ми каза: „Попитай Антонио дали обича да удря жени" (Заклевам се, че беше така). Преведох му. Антонио не казва нищо, мънка и прави гримаса сякаш иска да каже: „Аз съм испански джентълмен и ще направя това, което една дама иска от мен." За мен това бяха красноречиви тишина и жест. Но Мадона искаше нещо повече. „Попитай го дали харесва жените да удрят него". Преведох му: „удрям" и „жени" са две думи, с които вече бях запознат през 1990 г. Антонио направи същия жест, който означаваше „нито/нито", но че е в услуга на женските желания.

Казвам това, защото е вярно и защото беше най-забавният момент от вечерта, но тя не го счете за подходящ да го включи във филма си. И трябваше да се случи пандемия, за да може светът да разбере каква беше онази вечеря в действителност.

На 11 януари тази година трябваше да отида на две места в Лос Анджелис в един и същи ден. Трябваше да присъствам на две церемонии, в които награждаваха „Болка и величие" за най-добър чуждестранен филм. Носех черен костюм „Живанши", с черен полувер с поло яка.

Първата церемония беше организирана от AAPR - неправителствена организация, която лобира за правата на хората над 50-годишна възраст. Испания няма тази култура на групи за натиск, чиято цел е оказване на влияние върху правителството да одобри мерки за облагодетелстването на определени колективи.

AAPR имат свои собствени престижни награди и церемонията е толкова значима, че се излъчва по телевизията. Наградите се наричат „Награди за филми за пораснали". И те наистина показват най-доброто от киното през годината - тоест няма нищо детинско или вдетинено.

Тази година Анет Бенинг взе награда за цялостен принос, „Ирландецът" спечели за най-добър филм, Скорсезе за най-добър режисьор, Рене Зелуегър за „Джуди" и Адам Сандлър за „Нешливофани диаманти". Сандлър седеше на моята маса и беше толкова изискан, че не спомена как се е тревожил от номинацията на Антонио за „Оскар"-ите, след като тази награда се е предполагало, че ще е за него (прекрасен в „Нешлифовани диаманти"), или за Робърт де Ниро, но Академията избра Антонио. Наградиха също Ноа Баумбах за чудесния сценарий на „Брачна история" (станах много близък с Ноа и жена му Грета Геруик и решихме да се виждаме всеки път, когато съм в Ню Йорк). А „Болка и величие" взе за най-добър чуждестранен филм.

Преди раздаването на наградите Анет Бенинг дойде да ме поздрави на масата: грееше до съпруга си Уорън Бийти, също блестящ на 83 г. Поздравихме се и Анет ми каза, че е поискала правата на „Наръчник за чистачки" на Лусия Бърлин и са й казали, че са в мен. Говорихме за книгата - препоръчвам я в това карантинно време. А времето спира, когато четеш някоя от историите на Лусия Бърлин. Казах на Анет, че тя определено ще бъде идеална опция, когато героинята е по-възрастна. Можех да го кажа, защото всички ние, победителите, вече бяхме преминали петдесетте.

Бях първият обявен победител, защото организаторите знаеха, че бързам за друго събитие след това - Наградите на критиците в Лос Анджелис, чиито гости вече се напиваха на коктейлите преди церемонията. В речта си при приемането на наградата споменах Уорън - беше чудо, че не му казах за сексуалното си пробуждане. Но доволно споменах, че най-накрая го имах в един от своите филми (спомнете си кадрите с Натали Ууд и Бийти по време на монолога на Асиер Ечеандия).

Носейки същия костюм и изпълнен със същото желание да се радвам и да ме радват, се озовах в хотел „Интерконтинентал", където критиците празнуваха своите сериозни престижни награди и обясняваха какво е трябвало да се случи тази години. Най-добър филм за „Паразит", най-добър актьор Антонио Бандерас и най-добър международен филм „Болка и величие".

Но да се върна на основната тема. Излязох за първи път от 17 дни на пълна изолация. Не исках да загубя чувството, което преживях, а и причината за излизането бе истинска: да купя храна от ъгловия магазин в квартала.

Усещането беше странно: пълно спокойствие, много приятна тишина и празнота. В този момент не мислех за жертвите или заразените. Виждах около себе си една безпрецедентна картина на Мадрид и една напълно необичайна ситуация, която все още не знам как да опиша.

Предпочитам да не мисля за жертвите (не е вярно - опитвам се с всички сили да не го правя). Всички знаем ужасните цифри, а аз пиша това точно за да ги забравя. Един вид отправено към бъдещето бягство от реалността. Ако спра да погледна реалността, мисля, че ще се строполя мъртъв. А не искам.

Последвай ни
Игра
Спечели акредитация за "София филм фест" 2020
Заедно със „София Филм Фест" ти предлагаме страхотната възможност да спечелиш акредитация* за 24-ото...
играй >>
календар
  • НД
  • СБ
  • ПТ
  • ЧТ
  • СР
  • ВТ
  • ПН
  •  
  •  
  •  
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
  • 11
  • 12
  • 13
  • 14
  • 15
  • 16
  • 17
  • 18
  • 19
  • 20
  • 21
  • 22
  • 23
  • 24
  • 25
  • 26
  • 27
  • 28
  • 29
  • 30
  • 31
Виж целия календар >>
Web Analytics