Интервюта

ВБВ: Машинни метаморфози

<    обратно

Внимание: долуизложеното съдържа текст, предназначен да бъде четен от машини. Сигурно помните „Стар трек", където Жан-Люк Пикар познаваше, че нещо не е наред с космическия кораб по това, че фаровете „не звучат добре". Това явление по-късно получава гласност като „емпатия на машините". Във втората стихосбирка на ВБВ на име „Ще:" моделът е обърнат - вместо машините да изпитват чувства, чувствата са организирани машинно, макар на места епичният проект да е доброволно саботиран. Най-важното обаче е, че през всички скоци към бъдещето поезията не спира да се пита сама себе си: това поезия ли е? Нека за целите на този разговор повярваме, че е. Може би поне накрая трябва да уточним, че ВБВ е псевдоним (макар това да е очевидно), а зад псевдонима се крие Васил Видински - освен всичко друго и поет, някогашен автор на "Е:то" (2000) и бъдеща пишеща машина на ":беше" (2022). В Е:то той се интересуваше от география, докато сега се бори да остарее.    

Концептуалността на „Ще:" е завидна и се простира на няколко нива. Стряскащо е, до степен да не може да се приеме насериозно. Колко сериозна е концепцията и откъде започва играта?

Играта е изключително сериозна и започва веднага, сега.

Нека уточня какво наричам игра - първо, за разлика от действителността, от нея може да се излиза много пъти, по всяко време. Освен това, разбира се, играта е вътре, в самата реалност. Това са достатъчни характеристики - тя е едновременно вътрешна и притежава излази (вж. стихотворението „Псевдолабиринт"). Подобна дълбинна матрьошка присъства много осезаемо в „Ще:": едно-във-друго-във-трето; и всъщност книгата има почти фрактална структура. Към същото се стремях и на ниво теми: метаморфози; и на ниво език: метафорфози.

От една страна сериозни са дори смехът и иронията вътре; от друга страна цялата тази строгост може да се разруши чрез сарказъм или да се окаже непреодолимо скучна. И двете се случват при четене на „Ще:".

Нека направя една застраховка: книгата дава няколко видими входа или изхода от себе си, така че няма никаква опасност читателят да остане в лабиринта й; машините се грижат непрестанно за него. Е, те и за матрьошките се грижат.

... както e във всяка сериозна игра.

Стихосбирката играе с границите на езика. Има ли крайна граница или е погрешно разглеждането на езика като нещо линейно? В колко измерения живее той?

Езикът е претъпкан с граници. И не е линеен; той е прикрит, многомерен, дълбочинно етимологичен, ронлив, крадлив на чужди култури, моделиращ поведението ни, с множество крайници. Но тези предели могат да се прескачат, пресичат и огъват. Напред и после обратно назад. Колкото повече прескачаме и огъваме границите на езика, толкова повече ги превръщаме в култивирани полета, в канонични модели, в мъртви метафори, клишета и трафарети.

Съвсем видимо е, че в книгата има много вътрешни повторения, но това всъщност е неизбежно следствие от прескачането на едно и също място. Повторенията освен това са инерциални езикови часовници - те задават модела на лингвистичното време, посочват ритъма на книгата.

Както се вижда, работата с границите помага и за разширяването на езика, и за разкриване на вътрешните му повторения и фабули.

Защо бягате в други времена и пространства като Армения и Кавказ например? Това съпротива на бъдещето, което „идва, вече идва" ли е?

Това е генеалогия. Това е търсене на друг произход; създаване на паралелна (и възможна) география, история и култура. Кавказ е слабо място.

Първо, това е удивителен светоглед: той през цялото натрупване на световната история е бил в периферията; и явно така ще си остане. Това е вечната периферия на културата. Въпреки това земята на Арарат е удивително стълпотворение - там е прикован Прометей (типичен кавказки мит, познат и под други имена - Амирани, Насрен-жаче, Абрскила), там е Златното руно, там са погребани амазонките, там е Медея... Това винаги е бил краят на европейската култура, а всъщност е вътрешното блато на света; каквото и да разбираме под свят. Именно в този смисъл Кавказ е слабо място, защото то не е напълно структурирано, това е жива географска глина, това е подвижна историческа памет с разместващи се пластове, това е особена културна утайка. Прекрасна почва за нов произход.

Второ, това е моето слабо място и повтарящ се вътрешен мотив. В книгата е разигран един възможен свят (вж. „დრევნოგრუდსქა გრუზია"), в който вместо Древна Гърция имаме Древна Грузия като изход. И това генеалогично минало е разгърнато в своето въображаемо бъдеще - една красива азбука, няколко митологични чудовища и безкрайното връщане към хаоса чрез време (დრო).

Кавказ е възможно и неосъществено „ще": алтернативна футуристична частица.

Така че това не е съпротива на бъдещето, което идва, а това е отстояване на неговия плурализъм и необичайност. За мен плурализмът е най-важната рамка на поезията изобщо.

В помощ на поезията са извикани оръжия като епиграфите и шрифтовете. Кои други фигури могат да произвеждат поезия, а ние не подозираме или ги подценяваме незаслужено?

Подценяват се всички изкуствени езици и тяхната пунктуация.

Може би романтичната и сантиментална култура на стиха не обича изкуственото? Което пък е парадокс, все пак изкуството в най-красивите си и истински форми е изкуствено. Нищо, че го крие. Не само това, но исторически човекът е все по-изкуствен; дори когато защитава природното (си). Не е случайно, че ние сме единственото животно, което може да унищожава или да се грижи за другите животни като цяло: това е отговорността да бъдеш изкуствен. И животните, и роботите, и това изкуствено бъдеще са основни теми в книгата.

А тя на моменти, съгласен съм, наистина изглежда много тежко въоръжена. Арсенал от букви, таблици, епиграфи, управления, курсиви, пунктуации, изображения, разобличавания, машини... Изглежда ненужно, прекалено, прекомерно и затормозяващо. Но за съжаление е съзнателно. Книгата затова е нечетна, четвъртита, а най-важната й буква-звук е ръбатото „щ". Ущърб.

Нямам илюзия, че изкуствените езици ще бъдат възприети в литературата; може би не е и нужно. Но поне бих искал да се докоснем до тяхната граница, до себе си да се допрем отвътре.

Щом ВБВ е машина, как така машината успява да открие толкова странни зависимости между думите? Това не е ли несвойствено за една машина, чиито действия се очаква да бъдат случайни?

Обратното. Най-трудно беше да се създадат машини, които пораждат нещо случайно. Машината е много неприятен алгоритъм от строги зависимости - каузални, йерархични, системни. Тя принципно не допуска отклонения: ако ги има, то машината просто не работи добре, тя е счупена.

Най-трудното при създаването на тези (десет) пишещи машини, които изцяло управляват книгата, беше именно това - да бъдат колкото се може по-гъвкави и допускащи случайността, без да се самоунищожат. Не навсякъде съм успявал: има доста счупени места и текстове. Дори накрая самият квадрат на бъдещето се оказва „скучен и счупен".

Част от грешките са описани в края на книгата (вж. „Разобличавания"), по аналогия с онези хвърчащи листчета, прилагани някога към книгите, на които пишеше: „написано" - „да се чете". Съгласен съм, очарован съм: „това, което пише, не е това, което се чете". Този някогашен хвърчащ лист сега е прикован към книгата здраво, той е важна част от нея. Така де, грешките изобщо са важна част от езика, от нас, от машините, от бъдещето.

Между другото „Разобличавания" е и единственото място, където се появява неочаквано „Авторът". Иначе ВБВ вече е само и единствено пишеща машина.

А машината изпитва ли носталгия - както например си личи от „разобличаванията" накрая на книгата?

По принцип съществува носталгия в езика, има носталгия и в ума на образите. А доколкото машината произвежда непрекъснато върху тях, използва ги, то самата тя принудително работи с носталгията и меланхолията.

Освен това всяка една машина има наноси в себе си, остарява бавно, но неминуемо. И колкото повече остарява, толкова по-съзнателна става (или се превръща в робот). Част от машините, които използвах, са доста стари, дори древни. Затова и бъдещето, което те описваха, е на места някак меланхолично.

Очаквайте продължение...

Последвай ни
Игра
Спечели покана за концерта на Роджър Уотърс
Легендарният Роджър Уотърс ще представи новото си шоу „Us + Them" в столичната зала „Арена...
играй >>
Web Analytics