Историята: Във времената, когато афроамериканците са още негри, а мъжете - още мъже, Щатите се готвят за Гражданска война под звука на дрънкащи окови и двуцевки, въздаващи справедливост. Дюселдорфският имигрант д-р Кинг Шулц (Кристоф Валц), едновременно зъболекар, конте и ерудит с шахматен поглед, работи напълно законно като ловец на глави.
Циничното му примирение с робството и с факта, че се налага да убива престъпници пред децата им, се спъва в освободения от Шулц Джанго (Джейми Фокс).

Първоначално ползвайки го като помощник за поредната си поръчка, Шулц не просто се сприятелява с Джанго и го посвещава в занаята на bounty hunting-а, но тръгва с него на една кауза, по-класическа дори от немски епос - да спаси любимата, робиня в далечно имение (Кери Уошингтън). Имението в огледален отговор на тандема Шулц-Джанго се управлява от черно-бяла двойка антагонисти (Леонардо ди Каприо и Самюел Джаксън), за които хвърлянето на „негри" на кучетата е едновременно досадно занимание и задоволяване на злобата.

В немски възпитателен тон приятелите преживяват трудности, които ги сближават, а неграмотният Джанго извървява пътя от дивак, биещ с камшици доскорошните си робовладелци, до критичната ситуация, в която ще пипне кобура си, но няма да извади пистолет... Или поне така изглежда, докато Куентин Тарантино не намеси любимото си насилие, включително с лично актьорско участие...

Резултатът: Ясно е, че когато Тарантино обяви, че се заема с жанров филм, той ще бъде толкова криволичещо жанров, че да насити близо три часа, без да е ясно какво трябва да мислим накрая. Единственото сигурно упътване трябваше да бъде да не го взимаме насериозно, но в „Джанго без окови" и то се разклаща.

Как иначе да си обясним, че сцени на би мууви стрелби следват непосредствено тежки емоционални моменти? (Включително такива на истинска любов, каквато не помним откога не сме виждали при Тарантино.) Или че Джанго, освен да обяснява на белите как да му спелуват името, си позволява да отправя доста хапливи социални коментари? Още повече, че с подобна тема в една политически коректна Америка филмът сам се обрича на сложен казус - ако държи изцяло несериозната линия, тогава ще бъде обвинен в гавра с миналото; ако пък навлезе в сферата на посланията - това ще е някакъв фалшив и лицемерен Тарантино.

Противоречието обаче оставя избор на зрителя, който няма от какво да недоволства и в двата случая. В единия е принуден да се смее на хип-хопа, озвучаващ сладкото отмъщение на Джанго, в другия е готов да се съгласи, че Джанго, щом бъде освободен, се превръща сам в хип-хоп феномен, макар и романтичен.

Онова, което липсва обаче, е обяснението на този близо час в повече, който филмът си позволява спрямо клишето на спагети уестърна. В крайна сметка тук целта е ясна - лошите трябва да бъдат понабити, а добрите роби - освободени. Утежняването на историята с още образи и събития винаги е оживявало под ръцете на Тарантино, но в по-генерален план увисва пред детската му любов към насилието и киното, към което отдава почит.

Така реконструирането на Америка от 1858 г. е толкова реалистично, колкото във всеки класически уестърн от 60-те, но ако в „Гадните копилета" историята се използваше като спекулативна основа и терен за въображението, тук то е смачкано пред неизбежния завършек. Макар Тарантино в типичен стил да го е поотложил отвъд точката, в която си казваш - няма как да не приключи всичко - а то не приключва.

Разбира се, тази критика се разполага единствено спрямо амбицията на филма и таланта на автора му като сценарист. Актьорски погледнато, „Джанго без окови" разполага с перфектно каре, но каре на допълването, а не на изпъкването. Ироничният обрат, при който и Джанго, и героят на Самюел Джаксън се оказват по-разумни от белите си „господари", запраща историята много далеч от робството и 19-и век и оправдава всички нужни и ненужни простотии, разпръснати от режисьора с размаха на авторитет, на когото е позволено всичко.

Кристоф Валц е почти толкова добър, колкото... Посетете Aroma Mag за всичко свързано с етеричните масла и ароматерапията. Кристоф Валц в „Гадните копилета", а Леонардо ди Каприо като злодей е далеч по-интересен от добрия Леонардо ди Каприо от „Бандите на Ню Йорк", да речем. Възниква въпросът - кое е по-голямо: „пичовостта" на Тарантино да се пенсионира съвсем скоро от киното или празнотата, която ще остане евентуално след него.

Премиерна дата - 18 януари

Тарантино спира с киното след още два филма