Кино

Дневникът на Педро Алмодовар по време на карантина

<    обратно

В първата част на своя дневник за живота под карантина, озаглавена "Дългото пътуване към нощта",испанският режисьор разказва за това как се справя със самоизолацията и за филмите в които намира утеха - от „Кръстникът" до второстепенни американски ленти от 50-те години. 

Досега отказвах да пиша. Не исках да оставям писмено доказателство за чувствата, които тези първи дни на изолация будят в мен. Може би, защото първото нещо, което открих, е че тази ситуация не e много различна от обичайното ми ежедневие - свикнал съм да живея сам и в състояние на тревога. Едно не много весело откритие. Първите девет дена отказвах да си запиша и един нещо. Но тази сутрин имаше една топ новина, която звучеше повече като извадена от списание за черен хумор: „Ледената пързалка в Мадрид се превръща в морга". Звучи като италиански филм на ужасите, но се случва в Мадрид.

Днес е ден 11 от изолацията ми, която започнах в петък, 13 март. Оттогава се организирам така, че да посрещна нощта и тъмнината. Живея сякаш съм в дивото, следвайки ритъма на светлината, проникваща през прозорците и балкона. Пролет е и времето е наистина пролетно! Това е едно от тези прекрасни всекидневни чувства - нещо, което съм забравил, че съществува. Светлината на деня и нейното многопластово пътуване към нощта. Дългото пътуване към нощта, но не като нещо ужасно, а обратното, като нещо забавно. (Върху това се концентрирам, обръщайки гръб на агонията от заливащата ме информация).

Спрях да си проверявам часовника, поглеждам го само като броя стъпките, които минавам по дългия коридор вкъщи - същия коридор, където Джулиета Серано упреква Антонио Бандерас, че не е добър син, визирайки мен. Тъмнината отвън ми казва, че вече е нощ, но нито деня, нито нощта имат график. Спрях да бързам. Днес, 23 март, сетивата ми ми казват, че дните вече са по-дълги. Мога да се наслаждавам на дневната светлина по-дълго.

Не съм достатъчно бодър да започна да пиша проза - всяко нещо с времето си - въпреки че ми хрумват няколко сюжета, някои с по-интимен характер. (Сигурен съм, че ще има бум на бебета след края на всичко това, но съм също толкова сигурен, че ще има и много раздели: „Адът - това са другите", е казал Сартр). Някои двойки ще се сблъскат с двете ситуации едновременно, раздяла и нов член на новоразбитото семейство).

Сегашната реалност е по-лесно да бъде разбрана като фантастична отколкото като реалистична история. Новото глобално положение прилича на научно-популярна история от 50-те, годините на Студената война. Филми на ужасите с най-недодяланата антикомунистическа пропаганда. Нискобюджетни американски филми, обикновено прекрасни (особено тези по романите на Ричард Матисън: "Невероятно смаляващият се човек", "Аз съм Легенда", "Зоната на здрача"), въпреки порочните намерения на продуцентите им. Към гореспоменатите филми мога да добавя и „Денят, в който земята спря", "Жив или мъртъв", „Забранена планета", „Нашествие на грабителите на тела" и всеки друг филм с марсианци в него.

Злото винаги e идвало отвън (комунисти, бежанци, марсианци) и е служило като аргумент за най-груб популизъм (независимо от това горещо препоръчвам всички тези филми,). Всъщност Тръмп вече прави така, че ситуацията, която търпим, да наподобява филм на ужасите от 50-те години, наричайки вируса „китайския вирус". Тръмп - още една от великите болести на нашето време.

Решавам да потърся забавление. Обикновено импровизирам, но това не са уикендът или традиционните дни на самота и изолация, затова си правя програма, съдържаща филми, новинарски бюлетини и книги, с която да запълня интервалите от деня. Домът ми е институция и аз съм единственият живущ в него. По-късно включвам и няколко домашни упражнения.

Избирам следобедния филм - „Ченге" на Мелвил, и изненадвам себе си с избора на вечерния филм, като решавам да гледам „Голдфингър". В дни като тези, мислех си, най-доброто нещо е чистото забавление, чистото бягство от реалността.



Докато гледам „Голдфингър", се чувствам щастлив от избора си; по-скоро вместо аз да избера филма, той избра мен. Срещнах Шон Конъри, стояхме един до друг на една вечеря в Кан и бях изненадан от познанията му в киното и особено от факта, че би могъл да проявява интерес към моите творби. Той вече не живееше в Марбея, но все още обожаваше Испания. Разделихме се като приятели и си разменихме телефонните номера, които, сигурен бях, нито един от нас никога нямаше да използва.

И все пак няколко месеца по-късно - беше 2001-а или 2002-а - той ми звънна, след като излязъл от прожекция на „Говори с нея". Не съм фетишист, нито митоман, но чувайки го да говори за моя филм, дълбоко се развълнувах. Слушах дълбокия му глас, глас на добър актьор и привлекателен мъж. Мислех за всичко това, докато гледах „Голдфингър" онази вечер. Карантината, нощта, Шон Конъри и аз, препускащи мисли и прекъсвания.

Включвам телевизора за секунда между филмите и научавам, че Лучия Бозе е била пометена от това торнадо, за което знаем единствено името му. И проливам първите си сълзи за деня. Бях запленен от Лучия - и като актриса, и като човек. Помня я в „Хроника на една любов" на Антониони, жена с безпрецедентна красота, странна за времето си, и с тази походка, андрогенна и животинска, която синът й Мигел Бозе е наследил. Ще гледам филма на Антониони утре.

Аз съм един от многото приятели на Мигел, благоговеещи и омагьосани от тази силна жена, която изглеждаше вечна. Както Жана Моро, Чавела Варгас, Пина Бауш и Лорън Бакол, Лучия беше част от Олимпа на модерната жена, свободна, независима. Всички тези жени проявяваха повече мъжество от мъжете около тях. Извинявам се за каскадата от „имена", но аз бях късметлия да ги срещна и да им стана близък. Недостатъкът на това да си закрепостен вкъщи е, че ставаш лесна жертва на носталгията.

Свързвам се с Мигел в Мексико Сити и дълго си говорим. За последно сме го правили преди години и въпреки трагичната ситуация, искам да му благодаря за белите орхидеи, които ми изпращаше за рождения ден през последните тридесет години. Независимо от това къде се намирах - почти винаги извън Мадрид - на всеки 25 септември получавах саксия с бели орхидеи, които издържаха месеци и голяма картичка от МБ (Мигел Бозе).

Хубавото на това да нямаш график по време на карантината е, че бързането изчезва. Както и напрежението и стресът. По принцип съм тревожна личност, но никога не съм се чувствал по-малко тревожен от сега. Да, знам, че реалността отвъд прозореца ми е ужасна и несигурна, затова съм учуден, че не съм притеснен, но пък съм се вкопчил здраво в това ново чувство на превъзмогване на страха и параноята. Не мисля за смъртта или за умрелите.

Основната ми задача - нещо ново за мен, тъй като по принцип, имам лошия навик да не отговарям на съобщения, или само на някои - е да отговоря на всички, които ми пишат, питайки за мен и семейството ми. Защото за първи път това не са просто банални разговори и думите имат смисъл. Вземам много насериозно отговарянето на съобщенията и всяка вечер проверявам как са семейството и приятелите ми.

Когато светлината вече не прониква през прозореца, започвам да гледам „Голдфингър". Отново съм възхитен от Шърли Беси и от кратката поява на една друга Шърли - Итън, красивата актриса, която плати твърде висока цена за падането си в прегръдките на Бонд. Тялото й, оцветено в златно, в леглото, останало без нито една свободна пора, с която да диша, все още е една от най-силните картини описващи желанието/алчността/еротиката и лудостта на супер силните злодеи, чиято единствена амбиция е да унищожат света, като оставят живи единствено своите васали.

Налага се да спра да гледам, за да говоря със сестра ми, която ми казва, че ме гледа в документален филм по La 2 (втори канал на Испанската национална телевизия). Вече бил до половината. Прехвърлям се от филма на втори канал на телевизията и виждам документален филм за Чавела на Дареша Ки и Катрин Гунд.

Всичко, което виждам, ме докарва до сълзи. Филмът ме изненадва, въпреки че преди време вече съм го гледал. Но този момент е по-различен от всичко, което съм преживял; не мога да направя никакво сравнение. Всичко, което знам, e че съм едновременно заключен и освобождаващ се. С всеки изминал ден гледам все по-малко новини. Опитвам се да държа на разстояние паниката и тревогата.
 
Измъкването ми (чрез забавление и бягство от реалността) e всичко, но не и монотонно. Въпреки че вече съм гледал документалния филм за Чавела, той ме залива с една емоция, която нито мога, нито искам да контролирам. Плача до последния кадър. Завладян съм от спомените за всички онези нощи, когато я представях в зала „Каракол" или театър „Албениз" (първият театър, в който тя стъпи като певица; проклетият мексикански сексизъм не й позволи да бъде на сцената обута в панталони и с пончо, защото някой облечен по този начин не можело да е истинска жена).



Представих я и в „Олимпия" в Париж. Трудно беше, но успяхме да напълним залата. Сутринта, по време на саундчека, Чавела попита един от служителите къде Мадам Пиаф обикновено е заставала по време на концерт. И пя точно от това място. От тази вечер нататък, като част от моя собствен ритуал, в който Чавела беше моята Пиаф, започвах шоуто, целувайки няколкото сантиметра от сцената, на които след това Чавела щеше да застане и да пее.

Прескачайки на документалния филм директно от развлекателния Джеймс Бонд, не бях готов да слушам отново гласа на Чавела, нито да се видя пеещ „Vamonos" с нея, нито за толкова многото споделени моменти от нейния живот в Мадрид и Мексико.

Спомням си, че й се обадих от Танжер през Коледата на 2007 г. Гласът й и артикулирането на малкото думи, които каза, ме уплашиха. Eдна от характерните черти на Чавела беше нейното прекрасно кастилско произношение, думите звучаха завършено, когато тя ги изговаряше без да пропуска и една буква. По телефона успя само да произнесе „Много те обичам" и „времето минава". Притесних се и две седмици по-късно се появих в Тепозтлан, където тя бе приютена от свой приятел от младежките години. Бях подготвен за най-лошото, знаех, че е постъпила в болница три дни по-рано. Но когато чула, че идвам да я видя, поискала да я изпишат - няма начин да се откаже на Чавела - и ето я, посрещаща ни в своя малък дом в Тепозтлан като една коледна звезда, грееща, издокарана и с нейния си глас, който не спря да говори по време на тричасовото ни посещение.

Разделихме се следобеда и тя остана сама със себе си. Една жена се грижеше за нея до 5 следобеда. След това тя оставаше сама до следващия ден, тъй като Чавела не разрешаваше да се плаща на никого да работи през нощта и да се грижи за нея. Майка ми беше същата през годините преди смъртта си - по някаква необяснима причина силните жени стават стиснати и безразсъдни. Няма начин да ги предупредиш за дългите нощи, главно защото те самите много добре знаят за тях, но развиват свръхчовешка издържливост.

Говорихме за болестта й и за смъртта, и тя ми каза, както един добър шаман би направил, „Не се страхувам от смъртта, Педро. Ние шаманите не умираме, ние преминаваме отвъд." Бях абсолютно сигурен, че тя е права. Каза ми също и: „Спокойна съм. Някоя нощ ще спра, бавно, сама и ще се наслаждавам на момента".

На следващия ден ни посрещна на крака и очакваща да я изведем навън за обяд. Чавела беше експерт по възкръсванията. Напълно възстановена, тя с удоволствие ни предложи да ни разходи из Тепозтлан, започвайки от хълма Chachiptl, намиращ се точно срещу къщата, в която тя живееше (Джон Стърджис е снимал „Великолепната седморка" в този район). Чавела разказваше, че според легендите хълмът ще отвори вратите си, скрити някъде между скалите и бурените, при следващия апокалипсис и само тези, които успеят да влязат в утробата на хълма, ще бъдат спасени. Погледнах я, отново изненадан. Тя вече се подготвяше за следващия апокалипсис. А аз не мога да не се замисля отново за този, който ние преживяваме в момента.

Все още просълзен, си поемам дъх преди да се върна към Джеймс Бонд, но тази вечер La 2 е безмилостна. След Чавела излъчват друг документален филм, чието заглавие също включва думата „светлина": „Светлината на Антонио". Антонио Лопес е художник от Ла Манча, и светлината в неговите очи е неговата съпруга, Мария Морено, самата тя велик художник реалист, който винаги остава на заден план зад Антонио и групата от големите художници реалисти на 50-те. Силно препоръчвам този документален филм.

Мария Морено почина преди няколко седмици. Помня я като ангел, обратното на Чавела, нейните творби излъчват една мила, приятна, мистериозна атмосфера, толкова различна от тази в творбите на Антонио Лопес, с когото споделяха едни и същи теми, но тя винаги няколко стъпки след него. Документалният филм разказва и за работата й като импровизиран продуцент на филма на Виктор Ериче „Дюлево слънце" ("The Quince tree sun") - може би най-добрият филм, занимаващ се с чудото на естественатата светлина върху нещата, които са част от нашия живот. Светлината, винаги светлината, в дългото пътуване към нощта да преживееш различните годишни сезони.

В шедьовъра на Ериче виждаме Антонио Лопес в неговото студио, премита го и подготвя платното, върху което ще работи. Един великолепен ритуал. Антонио излиза в скромния заден двор на дома си, с чаша вино в ръка. Виждаме го захласнат по жълтия плод на мършавото, абсолютно непретенциозно и малко запуснато дюлево дърво. Дюлите са ярко жълти, заобиколени от тъмни зелени листа.

На сутринта Антонио обикаля около дървото и се съсредоточава върху грубата ципа на дюлите, разглежда я очарован и омагьосан. И решава да ги нарисува, макар да знае, че образа, който изучава, е невъзможно да бъде пренесен на платното, защото плодът е жив и ще продължава да се променя всеки ден, също както и светлината. Филмът разказва за предварително обречената битка на художника да улови слънчевата светлина върху дюлевия плод.

През 1992 г. филмът на Ериче бе показан на филмовия фестивал в Кан, където справедливо печели специалната награда на журито. Почти се скарах с Жерар Депардийо, президент на журито, защото той изобщо не хареса филма и го определи като „самодокументален". За щастие филмът получи подкрепата на останалите членове на журито.

Когато изключвам телевизора, вече е твърде късно, но нищо: карантинното време е кръгообразно, а и не искам да разочаровам Джеймс Бонд. Не искам да си легна, докато Шон Конъри не е осуетил плановете на макиавелиянския и дебел Голдфингър и не ни е спасил всичките.

Скоро очаквайте и следващите части от дневника на Педро Алмодовар за живота под карантина.

Последвай ни
Игра
Спечели акредитация за "София филм фест" 2020
Заедно със „София Филм Фест" ти предлагаме страхотната възможност да спечелиш акредитация* за 24-ото...
играй >>
календар
  • НД
  • СБ
  • ПТ
  • ЧТ
  • СР
  • ВТ
  • ПН
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
  • 11
  • 12
  • 13
  • 14
  • 15
  • 16
  • 17
  • 18
  • 19
  • 20
  • 21
  • 22
  • 23
  • 24
  • 25
  • 26
  • 27
  • 28
  • 29
  • 30
Виж целия календар >>
Web Analytics