Логичният въпрос, който следва премиерата на „Хамлет" в Народния театър, е какво още би могло да предстои пред Явор Гърдев като театрален режисьор. Известно е, че между Ада и Рая винаги има Холивуд, така че има доза историческа ирония във факта, че тъкмо преди грандиозния му холивудски дебют (вид дълго чакано признание за нашата „гилдия") Гърдев постига своята лична дълго чакана мечта да постави „Хамлет".

Смелостта на мечтите изцяло се е реализирала в мечтания „Хамлет". Тази смелост може да се разглежда както като проявление на 14-годишните натрупвания, смляни обилно през въображението на Гърдев, така и като максимално възползване от обстоятелствата, без които екипното изкуство театър не може да се случи. Добрите тенисисти ползват всеки сантиметър от корта, за да пласират ударите си - добрият режисьор пък може да генерира смисъл от всеки сантиметър на сцената, но когато тази сцена е най-голямата и престижна в цяла България, нейната доброупотреба говори не просто за перфекционизъм, а за военизиран колектив.

В този смисъл фактът, че един толкова грандиозен „Хамлет" е възможен, има извън театралните бележки безспорна историческа стойност - десетки актьори, сценографи, хореографи и всякакви други труженици гледащи в една точка. Търпението на Гърдев е възнаградено - българският театър през 2012 г. има критическата маса да понесе най-популярната пиеса в света и да я представи по един световен начин, без компромиси.

Понасянето е изпитание на първо място за публиката, принудена да съучаства над три часа във взискателния разказ на спектакъла, а не по-лека е задачата на актьорите - в „Хамлет" изговаряне и изказване (въплъщаване) са неразривно свързани, но все така паралелни, бягащи в своя коридор, което поставя проблема за „слепването" им, по думите на самия Гърдев. И все така неговото понасяне (дори изнасяне) на текста остава подценено - а то е ключът към останалите.

Сложността в режисьорското понасяне на „Хамлет" идва от куриозен източник - изобилието от възможни пътища, по които да тръгнеш. Изборът влече след себе си отговорност, а изборите в интерпретирането на „Хамлет" са толкова много и все кардинални, че поставянето на пиесата изглежда по-отговорно от управление на малко кралство като Дания. Слабото успокоение е, че така и вероятността да се провалиш е смекчена - когато смислите дебнат зад всеки стих, дори най-грубият хамлетовски колаж ще звучи смислено.

Затова и критиката към Явор Гърдев не би могла да бъде организирана около изказване като „той сгреши". С „Хамлет" никога не се греши и въпреки това винаги се греши. Все някоя сюжетна линия ще бъде пренебрегната, все някой герой ще се получи скициран, все някой монолог от конспекта ще отпадне. Да не говорим за тълкуването... Но не е ли именно това безразборно и безобразно хилядолетно тълкуване вечният огън, на който текстът на „Хамлет" се топли вече пет века?

Обратно към смелостта - смело е да сбъднеш мечтите си в пълнота, но в по-глобален план смело е да избереш. Опитите да се представи „Хамлет" в целостта му от теми и мотиви е като да научиш телефонен указател наизуст - свръхамбициозно намерение, невъзможна реализация, потупване по рамото и едно особено усещане, че дори и да беше възможно, пак щеше да е също толкова безпредметно. Дали защото театърът е ограничена форма, дали защото пиесата е безкрайна (тя мнимо затваря множеството си тъкани с финалната кървава баня, но пътят към финала е пълен с непознати алеи, за които не ни е намекнато нищо).

Индивидуалните съдби в спектакъла са като чаркове, като вагони, които се движат в различни посоки, често се сблъскват, дерайлират, но все пак не трябва да се отдалечават твърде много, защото машинистът е един. И това е може би най-голямото достойнство на „Хамлет" на Гърдев - постоянно се бяга и въпреки това бягството е невъзможно. Кралството с червените столчета, с прозрачната вишка е стегнало примката около всички, уж напускащи и после връщащи се. Витенберг и Франция се оказват невъзможни, невъзможно е отмъщението дори когато е на един удар разстояние, невъзможно е да се вярва на духа на краля, чакащ пред вратите.

Сякаш нарочно в този „Хамлет" царува една непълнота, при това в обкръжението на монолитната визия и игра. Непълнота на разказа. Начеване. Офелия начева да полудее. https://kasucrypto.com/ Клавдий начева да владее. Полоний начева да умре. Вероломното прекъсване на отделните разкази служи на внушението за колективна трагедия, за колективно разглабяне на времето, в което индивидът живее, но пък държи публиката далеч от текста и най-вече от мотивацията на героите.

И ако за паноптикума от поддържащи герои това е донякъде извинително, един толкова отявлен Хамлет като Леонид Йовчев трябваше да бъде натоварен с по-ясна позиция. За пореден път „жертва" на режисьорски експерименти с тялото му (при първото му „гмуркане" върху голия под имаше притихване от страх), Йовчев е достоен алтернативен Хамлет - този на последния отчаян опит за промяна, както е заявен. Но тази заявка избледнява заедно със сенките, които го гонят през цялата постановка. Има няколко световнопризнати момента, в които всеки режисьор може да изрази отношението си какъв Хамлет иска. Например когато решава да не убие Клавдий, докато последният се моли - дали това е от угризения или от страх? А дали изобщо баща му ще почива в мир, ако бъде отмъстен? А обичал ли е Хамлет наистина Офелия, дори след като я отхвърля грубо? А обича ли майка си Гертруда? Всички тези въпроси очакваха своите отговори, но отговорите в повечето случаи бяха уклончиви - да, така е, но може и да не е така. Хамлет говори, че нещата не са добри и лоши, а зависят от нашето отношение (модерният по Шекспирово време релативизъм), а после губи всякакво отношение към нещата, внезапно прекъснато от еуфорията на лудостта, която пък изобщо не разграничава добро и зло.

Не за пръв път Явор Гърдев се занимава с Шекспир с обичайната си любознателност. Но и в „Бурята" и в „Крал Лир" накрая блесваше спокойствие сред труповете - защото знаехме къде са стигнали Просперо, съответно Лир. Котвата беше здраво пусната. А мащабите на спектаклите не бяха рафинирали до крайност всяка емоция - така на паралелните часовници в „Бурята" (малък ударен ход) и на незабравимия налуден поглед на Наум Шопов сега се противопоставят пищност и флиртове с кича ала Александър Морфов (масови боеве, референции към модерни поп песни на Florence & The Machine и Adele) и натурализъм ала Иван Добчев, фиксиран в чисто голия Леонид Йовчев, подскачащ обезумяло сред автентичния воден канал.

В крайна сметка енциклопедията „Хамлет" е попълнена с необяснимата влюбеност на архаичен часовникар към детайла, но още повече към механизма и неговата изчерпателност. Механизмът на човешката трагедия е включен и работи, каталогът от образи се върти в строго определени параметри и стига до неизбежния край. И въпреки това в този механизъм няма ясно заявен избор. Макар да сме сигурни във влюбеността на часовникаря, появяват се съмнения, че е надделяла влюбеността му от завършената монументална гледка, а не от играта с означаващите. Много малко „Хамлет"-и могат да изнесат (и понесат) такова стегнато представяне на откритите полета в текста на една сцена за една вечер. Този обаче не можа да разкрие особено много от прикритите полета, които са дори повече.

"Хамлет" от Уилям Шекспир, Народен театър „Иван Вазов"

Постановка: Явор Гърдев

Сценография: Даниела Олег Ляхова, Никола Тороманов

Хореография: Виолета Витанова, Станислав Генадиев

Музика: Калин Николов

С участието на: Леонид Йовчев, Мариус Куркински, Константин Станчев, Светлана Янчева, Валентин Ганев, Христо Петков, Весела Бабинова, Иван Юруков, Ованес Торосян, Павлин Петрунов и мн. др.