Турският режисьор Нури Билге Джейлан може би е най-меланхоличният мъж в света на киното. „Не се отнасям към живота много оптимистично. Предпочитам да гледам на нещата реалистичо, а с реализма идва и песимизмът", споделя той.

Какъвто човекът, такива и филмите му. Трудно ще откриете щастие в тях, което обаче не пречи последните четири - „Uzak", „ Climates", „Three Monkeys" и „Имало едно време в Анадола", да бъдат отличени в Кан. Сред интригантите и прелюбодейците, депресираните и разбойниците, които населяват необикновено красивия му ум, се лутат пронизващи прозрения за странностите на човешкото сърце. Може би затова проектите му рядко излизат по кината.

Последният му филм - „Имало едно време в Анадола" може би е шедьовърът на 52-годишния режисьор. Историята, която проследява едно полицейско разследване, се развива бавно, но истински увлекателно и поглъщащо. Камерата се взира в основните персонажи в малкия град - доктор, полицай, прокурор, заподозрян за убийство и шофьор; петима отегчени от живота мъже търсят труп, бродейки из анадолската пустош.

„За мен човешкото лице е най-красивият пейзаж. Лицето казва всичко. Това е единственият начин да достигнеш до истината, защото в повечето случаи думите, които изричаме, са неистини. Често лъжем другите, за да защитим себе си", казва Джейлан.

Измама, предателство, поквара, отчаяние - повтарящите се мотиви във филмите му интересуват Джейлан още от неговите младежки години. „Когато бях на 19, четох Достоевски и бях изключително впечатлен. Човекът е тъмно същество. Ти чувстваш тази тъмнина в душата си през цялото време, усещаш потенциала за зло в себе си. Да заснемеш филм е като да изпратиш писмо до тъмнината, един вид изповед. В нашата култура не съществува изповедта като ритуал, както е при католиците. Затова трябва да откриваме други начини."

Джейлан, който живее в Истанбул със съпругата си и седемгодишния си син, израства в селската част на Анадола, но напуска родното си място при първата се отдала възможност. „Не се чувствам добре на село. Когато съм заобиколен от природата, се чувствам мъртъв."

Той учи за инженер, но когато завършва, все още няма никаква идея какво ще прави с живота си. Започва да се занимава с фотография и да обикаля света с надеждата да намери отговори.
Една вечер през 1985 г. работи в магазин Wimpy в Брикстън (Великобритания) и през витрината става свидетел на улични бунтове, палежи на коли и плячкосване на магазини. „След работа тръгнах след тълпата и откраднах много фотоленти, може би 50-60. Продадох ги за по 10 паунда всяка и така платих за пътуване до Катманду", спомня си той.

Шест месеца по-късно, след като е обиколил света, 29-годишният Джейлан се завръща в Турция, за да завърши задължителната си военна служба. През този период той чете ненаситно: „Достоевски, Чехов, Ницше... в тези книги откривах подобни души, хора като мен с проблеми като моите. Тогава реших да правя филми."

„Имало едно време в Анадола" определено намигва към Чехов, а както в повечето му ленти, и тук има един персонаж, който до голяма степен прилича на него самия - докторът. „Меланхоличен мъж с нихилистични възгледи. Мисля, че познавам този мъж много добре."