Вече тръгнаха и вицове. Как „български Лувър" звучи като „френско НДК" и представлява същото. Социалните мрежи се задействаха скоро след новината, че българският Лувър все пак ще се строи, но тяхното мълчание през тези две години, откакто беше организиран архитектурният конкурс, казва много. Най-вече казва, че въпреки грандоманските управленски планове отзвукът от този артефакт ще е по-скоро скромен и предимно ироничен.

От друга страна, липсата на отзвук е добре дошла. Популизмът на нашето време е строителството. То оставя следа много след изтичането на (предвидимо първия и последен) мандат на строящите, общественият контрол може да бъде ограничаван сравнително лесно и безболезнено, а символичната стойност и възвишените намерения „избиват" иначе внушителната инвестиция. Рожба на именно този тоталитарен страх от забравата е и идеята за български Лувър. Не е случайно нито гръмкото работно име, нито пък заканите на културния министър, че с него ще настигнем Флоренция. Такъв е дискурсът - мислене на едро и гонитба на развитата Европа, която само нас чака.

Проблемът с подобно „визионерство" е, че понякога жертва някои скучни достижения на демокрацията, за да угоди на крайната популистка цел. Както стана дума, сравнително прясната новина за безвъзмездната европейска помощ в полза на музея бе предхождана от две години неяснота какво се случва с този обект. Ако той не се беше случил, навярно никой нямаше и да държи сметка. По-любопитно е, че никой не си спомня начина, по който конкурсът за проект на Лувъра се проведе. Победителят, Янко Апостолов, български архитект, работещ в Щатите, тепърва ще получи своята обществена оценка, когато идеята му окончателно види бял свят. Говори се за пълен консенсус при избора. Концепцията за вътрешни „парижки" дворове звучи интересна и може би малко претенциозна, но не е там въпросът. В качествата на архитект Апостолов никой не се съмнява.

Още при обявяването на конкурса обаче си проличаха някои вечни проблеми на комуникацията между управляващи и управлявани. Не стана ясно кому е нужен този Лувър и защо по този начин. Малко известен факт е, че година по-рано, през 2009 г., същото министерство с друг министър начело обявява обществена поръчка за преустройство на обект, наречен Национален музей на българското изобразително изкуство.

Справка на сайта на Агенцията за обществени поръчки показва, че е била подадена една оферта, която е спечелила, и по нея е бил сключен договор. Какво е отношението на този „музей" към нашия Лувър, не става ясно. Както и защо трябва да се градят почти наново изоставени сгради на Министерството, вместо да се използват активно действащи. Още повече че така нареченият квартал 500 в идеалния център (район около „Оборище" и „19 февруари"), около който ще се гради музеят, е твърде апетитен, за да се позволява неговото застрояване без необходимото обсъждане. Защо точно такъв амбициозен проект във време на криза? Какво ще показва той, което не сме виждали и не може да видим другаде? Ако е толкова важно да се дават пари за изкуство и култура, защо например Художествената академия получава все по-малко пари от бюджета? Един бегъл поглед стига, за да се види, че други „похвални инициативи" като Музея на съвременното или този на социалистическото изкуство не се радват на очакваната еуфория.

Извън тези философски проблеми конкурсът срещна яростен отпор и от архитектурната гилдия на много по-конкретни основания. Отворените писма на Камарата на архитектите в България, както и критиката на реномирани блогове като WhatA, ProvoCAD и Arhitektura.bg обаче не можаха да предотвратят проблемите при провеждането на конкурса за избор на проект. Базови отговори на въпроси като това какво количество посетители се очакват или колко голям да е паркингът останаха на усмотрението на архитектите, но за сметка на това те получиха цели 50 дни време и нелепи стимули като 10,000 лева за първа награда, за да представят проектите си. Редица от тях изобщо не разбраха, тъй като конкурсът не беше обявен дори на сайта на Министерството.

Всичко това няма да има никакво значение, защото музей явно ще бъде построен и най-лошото, което може да му се случи, е да не привлече хора, което в крайна сметка може би не е толкова приоритетно за строителите на съвременна България. Дори и случайни, предимствата на българския Лувър могат да се окажат ценни. Oползотворяването на запуснати пространства и съпротивата срещу моловете са благородни каузи, стига обаче да е ясно кой плаща сметката и да се мисли в перспектива. Културният министър каза при обявяването на конкурс за официалното име на музея, че ако наложи своето, ще бъде качен на сливата. Всъщност никой няма да качва никого на сливата. И заради примирението пред всяка нова управленска прищявка, и заради изкривените информации, които пречат да преценим колко точно възможен е един български „Лувър".