Интервюта

Мишел Бютор: Без чувство за общност Европа е пред катастрофа

<    обратно

Мишел Бютор (р.1926 г.) е един от представителите на авангардното литературно течение през 60-те г. във Франция, наречено Нов роман (антироман). Редом с автори като Натали Сарот, Ален Роб-Грийе, Клод Симон, Бютор допринася за развитието на новия литературен език и сюжетна структура, характерни за литературното явление. Романът му „Изменение" (1957 г.) успява да надскочи рамките, зададени от Новият роман. Разговор с последния представител на този авангард, публикуван в Die Zeit.

Г-н Бютор, съществува ли днес европейска литература?


Вече няма чиста европейска литература. Националните граници са размити и не играят никаква роля.

В такъв случай времето на големия европейски роман е отминало?

Абсолютно. Европейските национални литератури бяха съвсем различни една от друга непосредствено след войната. Днес те са се просмукали една в друга, наподобяват се взаимно, станали са униформени. Не живеем само в икономическа криза, но и в литературна такава. Европейската литература е в опасност. Сега ние, европейците, преживяваме кризата на духа. А именно той е успявал да сплотява европейските нации толкова дълго време.

По какво разпознаваме тази криза на духа?

От 10 и дори от 20 години почти нищо не се случва в литературата. Има наводнение от нови публикации, но духовният застой е осезаем. Причината е кризата в комуникацията. Новите методи за общуване са смайващи, но хаосът, който предизвикват е огромен. Всеки ден човек ежеминутно е заливан от новости, нововъведения, подобрения, които се появяват и изчезват. Информационният прилив се самоунищожава. Такава е природата му. Днес е доста по-трудно да разбереш какво точно се случва отколкото преди 20 години. Накрая остава впечатлението, че всъщност нищо не се случва.

Милан Кундера твърди, че европейският роман ще изчезне защото светът, който го е породил, вече не съществува.

Възможно е да изчезне. Но аз не бих казал, че европейският роман някога е бил самостоятелна и независима литературна единица. Той съществува от 400 години и в никакъв случай не е европейско постижение.

Ако трябва да говорим за европейски канон в литературата, как би изглеждал той според Вас?

Трудно е да се каже. Книгите, от които съм се учил, са написани преди войната. След войната огромно влияние ми оказаха Сартр и Камю.

Лампедуза, Голдинг, Бекет, Додерер, Пастернак - книгите на тези писатели са публикувани в същото десетилетие, в което се появява и Вашият шедьовър - „Изменение".

Възможно е. Но не забравяйте, че светът беше във война. Всичко беше тайно. Книгите - забранени. Дори не се намираше хартия. Европа бе откъсната от информационния поток, от духовния подем. Днес подобна ситуация е непредставима.

А след войната?

Всичко потръгна много бавно. Например Испания - почти затворена в себе си страна по времето на Франко. За да бъде публикувана, една книга е трябвало да мине през тежки и многобройни одобрителни процедури. Моят роман се появи през 1956 г., но не беше преведен на испански език.

След войната имахте ли чувството, че всичко трябва да бъде започнато отначало, от нулата?

Не бих казал. Животът трябваше да продължи. Предстояха ни куп нови открития.

Значи не е имало тотален духовен и морален срив?

Трудно е да се каже. Във Франция се усети подобен колапс, но не след края на войната, а в началото й. През юни 1940 г. Май 1945 г. бе за нас освобождението. Състоянието на отделните европейски страни след войната бе различно. Източноевропейските държави моментално бяха изолирани от общия информационен прилив.

Две години след края на войната Натали Сарот публикува легендарното есе „Ерата на подозрението" („Ерата на подозрението: Есета за романа", изд. Глория Мунди, 1998). С него започва времето на новия литературен авангард в Париж - Новият роман.

Това не е съвсем правилно. Сарот беше с 26 години по-възрастна от мен, можеше да ми бъде майка. Още Сартр нарича нейния роман „Портрет на един непознат" антироман, но по същество Новият роман идва по-късно.

„Изменение" не е антироман?

Съвсем не.

Историята се развива в купето на пътнически влак Париж-Рим. Тази особена изолация на действието, тази капсулираност не е ли опит за литературно наподобяване на Окупацията?

Разбира се. Войната и Окупацията белязаха цялата ми младост. Това беше един затвор. Камю го описва в „Чумата", а Сартр в пиесата „Стената".

Каква роля изиграха тези двама автори във Вашето творчество?

Сартр бе нашият професор по френска литература. Познавах го, възхищавах му се, но дойде момент, в който се дистанцирах от него. Не вярвах на всичко, което казваше. Политическият му ангажимент не предизвикваше възторг. Той мечтаеше да оглави мисловното ядро на комунистическата партия. Но партията не го искаше. Сартр направи всичко, което бе по силите му, но не се получи. Впоследствие той зае твърде нападателна позиция, през 1956 г. по време на унгарското въстание и т.н. Неговият концепт за ангажирана литература бе разрушен в нашите очи.

А с това и самата идея за ангажираната литература?

Не. Литературата винаги е ангажирана, но това не трябва да е известно на самия автор. Книгите са част от историческата действителност и играят голяма роля в нея. Силата на литературата е, че предотвратява забравата. Идеалният писател за мен е онзи, който е автор, критик и философ в едно и също време.

Камю е предимно философ. Той успя да изобрази една конкретна картина на хората и на Европа.


Камю имаше огромен екзистенциален и политически проблем. И това бе Алжир. Като роден в Алжир, той никога не успя да заеме категорична позиция спрямо Алжирската война. Европа представляваше в очите му предимно страните от северното Средиземноморие, останалото бе забравил.

Новият роман, в сравнение със следвоенните класици като Камю и Сартр, изглеждаше твърде революционен. Той изобрети методи и структури подобно на една точна наука. Това не е ли  следствие от стремежа към стъпване върху здрави устои, върху сигурни основи?

След войната живеехме в перманентно колективно неразбирателство. Французите не можеха да разберат германците и обратното. Буржоазията не разбираше работниците, децата - родителите. Войната разруши всичко. Нямахме общ език. Това не е излекувано и до ден днешен. Новият роман се опита да намери единен език в тази ситуация, който да бъде точен и прецизен, който да обединява и води. Той не целеше да замъгли разбирането, а да го подобри и насърчи.

Вярвате в разбирането? Бекетовата безнадеждност не е Вашият език?

Чел съм Бекет. Той пише на артистичен френски език. Песимист е. Но въпреки това при него се долавя особена жажда за живот. Бекет е ирландец, говори английски, но и мрази английския. Затова пише на френски. Но го прави като чужденец.

Романите му не са връхната точка на следвоенния песимизъм. Трябва да споменем автори като Примо Леви и Тадеуш Боровски. Холокостът е тематизиран предимно от еврейски писатели.

Не знам защо се получи така. За мен бе твърде трудно да говоря за Холокоста. Всички бяхме срещу нацизма, но никой не предполагаше, че нещата ще стигнат толкова далеч. Да се пише директно за това бе невъзможно, освен ако не си с еврейски корени.

Като французин човек се е чуствал по-малко отговорен?

Французите мислеха, че са спечелили воойната. Имаше огромен нездрав копнеж да се вкопчим в предвоенното време наново, всичко трябваше да е така, както беше през 1937 г. За нас, младите, това беше илюзия. Европа бе земя на руини. Тя не бе център на света. За французите беше тежко да осъзнаят този факт. Европейците се нуждаеха от десетилетия, за да забележат отслабването на Европа. Всъщност ние, европейците страдаме от илюзията за големината на Европа. И тази слепота ни обединява. След края на Алжирската война французите осъзнаха, че идеята за Европа като наследничка на Римската империя, е невъзможна. Затова винаги съм гледал Стария континент отвън. За да не се поддам на илюзиите.

Новият център на света след войната бе Америка. Преди това американските елити имаха колониално самосъзнание, те мислеха, че зависят от Европа. Във времето между двете войни много американски артисти дойдоха в Лондон и Париж. След войната нещата се промениха - западноевропейските интелектуалци имаха една цел и това беше Америка.

След войната се появи феноменът, наречен икономическо чудо. Случи ли се такова и по отношение на литературата?

Не мисля. По-скоро в литературата се наблюдаваха крачки назад. Интересната литература винаги носи със себе си новости, ако въпросът Ви съдържа и това. Но неконтролируемото множество книги, с което ни заливат днес, носи всичко друго, но не и новост. Човек бързо трябва да развие своето закърняло чувство за общност. В противен случай катастрофата грози всички ни.

Последвай ни
Игра
Спечели DVD на Yamato
Както повелява традицията, японските барабанисти Yamato ще представят новата си програма в България. The...
играй >>
календар
  • НД
  • СБ
  • ПТ
  • ЧТ
  • СР
  • ВТ
  • ПН
Виж целия календар >>
Web Analytics