Новият филм на италианския режисьор Паоло Сорентино е най-амбициозният му кинопроект до момента. "La grande bellezza" („The Great Beauty") е смесица от фантасмагорична и уклончива критика към състоянието на Италия от ерата „Берлускони" и нежен трибют към жизнерадостната образност на страната, създадена от маестро Федерико Фелини.

След официалната премиера по време на филмовия фестивал в Кан филмът бе представен на фестивала в Торонто и на AFI в Лос Анджелис. Лентата е и италианското предложение в категорията за чуждоезичен филм на предстоящите „Оскар"-и.

Джеп Гамбардела (в ролята е любимецът на Сорентино Тони Сервило) определя себе си като мизантроп, който преди 40 години е написал една-единствена книга, озаглавена „The Human Apparatus". Професионалното му израстване стига до това да бъде светски хроникьор - културни събития, коктейли, вечеринки и шумни забави.

„Това може би е метафора на самия Рим", казва Сорентино, „Основната идея зад филма е не толкова упадъкът на Вечния град, а по-скоро заключението, че независимо колко морално пропаднали, проядени от битовизми и скотско съществуване са хората, дълбоко в себе си те са крехки и чупливи".

Заснет на 35-милиметрова лента (оператор, разбира се, е Лука Бигази), с впечатляващи кадри от Рим, красив декор и костюми, „The Great Beauty" е не само скъпа за италианското кино продукция, но и показва завиден успех в италианските бокс офис класации до момента.

Въпреки настойчивите сравнения със „Сладък живот" на Фелини, филмът на Сорентино не се старае да бъде нов прочит на жизнерадостен Рим. Във времената, в които живеем, подобна трактовка е невъзможна.

Сервило споделя, че шедьовърът на любимия му режисьор Фелини е успял да улови настроението на онази Италия, чийто поглед е вперен в бъдещето. Тогава е имало горчивина, но е надделявала „сладостта". Днес нещата са много по-различни, затова и филмът на Сорентино е циничен, укорителен, а Рим стои на ръба на бездна и нещата не са така цветни и мелодични както някога.