Stand.bg

„Получих живота като рана и забраних на самоубийството да я излекува. Искам творецът да съзерцава всеки миг от своята вечност зеещия й отвор. Това е наказанието, което му налагам." В обладаните от пророчество, самовлюбеност и малко обикновена лудост думи на граф Лотреамон лежи на пръв поглед инфантилен, а всъщност смъртно сериозен завет.

На пръв поглед инфантилен, а всъщност смъртно сериозен - текстът на „Пиеса за умиране", вдъхновен и позовал се на творчеството на Лотреамон, си играе по сходен начин с рецепторите, сякаш сладко-кисел сос, който примамва в началото гладния, а накрая го оставя излъган. Предизвикателството да преглътнеш да бъдеш излъган е гала задачата на „Пиеса за умиране". И успехът й е неизбежен, дори да е закъснял.

Клопките са разположени методично из спектакъла, напук на хаотичната му (липса на) структура. Но те са най-вече ексцесивни, заплашват със саморазправа. В началото е отегченият глас на Валентин Ганев, кръжащ около редицата от самоубийства в едно семейство - болезнено натъртващ върху трагедията, така че да не остави друг избор, освен да се смееш на ексцеса.

След това се появява светлина и с нея нов ексцес, този път преобърнат - нечленоразделните звуци на „Актьорите", на пръв поглед предизвикващи смях от любопитство, са всъщност родилни мъки. Мъки от отдаденост и перфекционизъм, мъки от ронеща се кожа, мъки от невъзможността на един опит без начало и край, подобен на изпитанието, на което се подлага героят в "Синекдоха, Ню Йорк" на Чарли Кауфман, а именно - да режисира филм за ВСИЧКО в живота си, докато той паралелно тече.

Парадоксите се размножават. Елементарната „сценография", включително и при трансфера от The Fridge (студ) в „Сфумато" (уют), дава простор за най-различни интерпретации къде и как се случва постановката, а първоначалното оттласкване от публиката накрая води до пълното й въвличане и директно обръщение към нея като обект на представлението. В такъв момент обичайно политат обвинения за претенция без покритие, но авторите са се застраховали.

От една страна, като имат покритие, особено чрез „телесния" и крайно ерудиран стил на Боян Манчев, изпълняващ (макар и по френски, а не немски образец) командата на Хайнер Мюлер театърът да се разбира с краката, а не с главата. От друга страна - като нямат и особени претенции. Наистина могат да се видят неравни смени на настроенията и вживяване, пред което и най-допотопният Шекспиров театър изглежда банален, но всичко това са формални жокери, чиято задача е да проверят издържливостта на зрителя, както и неговата будност.

Онези, които не се хващат на провокацията, в много по-голяма степен прецапват плавно през текста, а дори и го „разбират", ако чувстват нужда от това. Защото той е усмихнат и ведър, дори когато е психически нестабилен - така, както може да бъде само един текст, вдъхновен от смъртта като мъдрост, а не като заплаха. Един текст, който живее пълноценно и тъкмо заради това постоянно се учи да умира.

При парирането на типично театралните способи най-ясно лъсва и смазващата (физически и психически) работа на актьорите, водеща до нервно преглъщане и задушаване при мисълта за техния опит. В процеса на двата часа театър Леонид Йовчев, Петър Генков и Екатерина Стоянова успешно взимат своя изпит, така че от „празни фунии" да се „повишат" в красиви уморени тела - също живеещи от своята близост и едновременно автономност от смъртта.

Все пак заместването на Вяра Коларова се отразява негативно, като нейната хамелеонска унисекс еуфория, позната ни още от спектаклите на Теди Москов, е подменена от твърде красивата Екатерина Стоянова, за която превъплъщението в синтетичната Billa се оказва непостижимо.

В крайна сметка „Пиеса за умиране" е жива в очите на всички онези, за които живеенето не се свежда до постоянно очакване на „по-доброто" бъдеще, а се състои в непосредствена и постоянна борба за отстояване на правото да си жив. Това право, както изглежда, е възможно единствено като опасен танц със смъртта.

Пиеса за умиране от Ани Васева, Боян Манчев (с включени фрагменти от Лотреамон), ТР „Сфумато"

Постановка: Ани Васева

Художник: Аглика Терзиева

Музика: Яна Манчева

С участието на: Леонид Йовчев, Петър Генков, Екатерина Стоянова