Американското кино е "всеядно", то поглъща всичко - от тривиални до велики исторически събития, сдъвква ги и ги изплюва. Има обаче една тема, от която страни и сякаш отказва да визуализира - атомната бомбардировка на Хирошима и нейните последствия.

На разтърсващата дата 6 август 1945 г. загиват над 140 хил. души. Оттогава са изминали 65 години, което светът отпразнува като годишнина от края на Втората световна война, а затварянето на филмовите очи за едно такова събитие изглежда още по-поразително. Дали причината не може да се търси в отломки от колективна вина, тъй като САЩ е единствената страна, използвала атомно оръжие срещу цивилно население? Едва ли е, защото събитието е прекалено ужасяващо, за да бъде описано и изрисувано на лента. Много други потресаващи кадри са ни стряскали неведнъж от американския голям екран.

Единствените препратки от американските филми към станалото в Хирошима са някак далечни и по-скоро като фонов шум, отколкото като фокус. По време на Студената война MGM продуцира филма "Above and Beyond" (1952), базиран на преживяванията на полковник Пол Тибетс, пилотът на първия самолет в света, който пуска атомна бомба "Енола Гей". Филмът извежда често използвания аргумент, че бомбардировката е била оправдана, тъй като е допринесла за капитулацията на Япония и за края на Втората световна война. И все пак, камерата сякаш е по-загрижена за последиците в семейния живот на пилота, отколкото за самото събитие, което днес звучи дори скандално.

През 1947 г. МGM излиза с друг филм "Началото или края", който драматизира Проекта Манхатън. След успеха на направените тестове с ядреното оръжие, виждаме как "Енола Гей" с нейния екипаж пуска атомната бомба, след това се появява облакът във форма на гъба, редуват се сцени от горящия град, а камерата е много далеч. И все пак оптимистичното послание на филма е, че светът може да се довери на Америка за използването на това оръжие за общото благо.  

Сред изключително редките случаи, в които американски филми загатват за ужаса, изсипал се над Хирошима, е шедьовърът на Стивън Спилбърг "Империя на слънцето" (1987), където специални ефекти осветяват по прекрасен начин небето. Но по американските ленти не виждаме нито една жертва на атомната бомба, нито едно горящо тяло, нито един човек, умиращ вследствие радиацията, нито едно деформирано дете.

В началните минути на изкусния френски проект на Ален Рене "Хирошима, моя любов" (1959), френска актриса във филм за Хирошима казва на японския си любовник, че тя е видяла всичко в Хирошима - експонатите в музеите, видео репортажите с ранени и умиращи. Потресаващ е настоятелното повторение на репликата му "Ти не видя нищо в Хирошима. Нищо."

Американското кино не е видяло нищо в Хирошима. Не е направило дори опит.

Автор на статията, публикувана в www.guardian.co.uk, е Роналд Берган.