Представата за Венеция винаги ще бъде повлияна от онзи празен поглед на Дърк Богард в края на филма на Лукино Висконти, отразил на екран класиката на Томас Ман. Център на епидемия, дестинация за необходимо бягство или място на нереализирани желания, Венеция е всичко това. И ако самата Венеция е главозамайване от много култура на едно място, какво да кажем за Лидо - малката отсечка между каналите и Адриатическо море, където всяка година киното се издига на пиедестал едновременно като забавление, индустрия и мания.

Досущ като скромно родно селце, и Лидо се състои от една главна улица, но вместо площад и кметство, в центъра има комплекс от киносалони, представил ни се от самото начало като Mostra. За разлика от града Венеция, там автомобили има. Но нищо друго. Така усещането е, че си попаднал в секта, където се блъскаш постоянно в такива от твоята порода. Ако не броим някой случайно попаднал турист, който не излиза от бунгалата на плажа...

В олтара на сектата е проснат един червен килим и всеки бърза да се снима на негов фон. Но червеният килим е последното нещо, за което киноманът мисли във Венеция. Той е оправданието на Венеция да бъде всичко останало, за което непосветеният няма да чуе. И най-вече - без червени килими няма блясък. А без блясък няма реноме.

А реномето е важно. Накрая то се закача по видеообзора, а притесненията, че изкуството е във все по-голяма творческа и финансова криза, биват заметени под килима и за тях ще разказват само очевидците. Подобни притеснения обаче са налице. Селекцията тази година беше орязана с около петдесет филма, всеобщото мнение беше за вяла надпревара, а из страничните подборки, където се твори бъдещето на киното, беше пълно с твърде много просто добри филми.

Това е в известен смисъл по-потискащо, отколкото да видиш няколко тотални провала и един шедьовър, защото във втория случай има раздвижване и търсене на нови подходи към киното. Венеция 2012 определено няма да се запомни със смелостта на авторите си. Те разказват спокойно, професионално и увлекателно. Но камерата за тях не е писалка, а микрофон, от който да разкажат историята си. Самите истории са подготвени от реалността, задачата на сценариста е да ги адаптира, а не да ги измисля тепърва.

Казусите са актуални, хората имат нужда от любов и работа в равни количества. И двете обаче се намират все по-трудно. Филми, на които да се смееш искрено, без смешките да са необходими на сценария, почти липсваха. Филми, предизвикващи наративния подход към киното - още повече.

Хубавото на фестивала е, че дори и 90 % да отговарят на правилото, десетте процента изключение могат да напълнят душата предостатъчно. Другото хубаво и успокоително е, че поне един от обсъжданите широко проблеми на киното - претрупването с филми - е мит. В количествено отношение може и да е така, но съм сигурен, че никое от десетки журита, раздали десетките си награди, не би отминало с лека ръка някой интересен филм в бъдеще. Ако има нещо позитивно в консуматорската зрителска култура, то е, че така се отварят нови „квоти" за още филми.

Колкото до финансовата криза, това е тема, която се засягаше все по-откровено. И ефектът върху филмите е осезателен. Когато се режат снимачни дни, липсата на перфекционизъм си личи. Когато продуцентите се плашат за всяко похарчено евро, режисьорът няма да има същата свобода, от което и филмите се уеднаквяват, а това е смърт за изкуството.

Но най-неприятен е онзи превантивен страх да се отпуснеш и да дадеш воля на въображението си, от който страда оригиналността на сценариите. В същото време може би най-качественият сценарий тази година е бил заснет за 300 хиляди евро, така че парите може и да са проблем, но обсъждането им е още по-голям проблем.

Време за поглед към листата с филми в това издание. Верни на традицията си, пък макар и с по-скромен избор, директорът Алберто Барбера и останалите заложиха на изненадващи дебютанти сред короната от големи имена, чието участие беше очаквано и задължително. В последните осем години именно във Венеция изгряха никому неизвестните дебюти „Завръщане" и „Ливан", които се превърнаха в паневропейски любимци, включително и у нас.

Ето защо не беше изненада, че според букмейкърите в последния ден най-големи шансове за Златния лъв имаше израелският „Fill the Void" на живеещата в Ню Йорк дебютантка Рама Бурщайн. В типично женски стил филмът се лъкатуши между комедия и (мело)драма. Може да се приеме както като критика на консерватизма на ортодоксалните евреи, така и като обикновена история на деликатно 18-годишно момиче, сватосано против волята й. Слабата кинематография и прекалено резките скоци от смешно на тъжно обаче засенчиха изпълнението на Хадас Ярон, за което тя получи заслужена купа „Волпи" за женска роля.

С реверанс към публиката, но и от любов към един от най-активните фестивални герои на нашето време, артистичното жури, дирижирано от Майкъл Ман, награди със Златен лъв „Пиета" на Ким Ки-Дук. Винаги сме знаели, че е въпрос на време кореецът да вземе една от трите най-престижни фестивални награди в света, особено след уникалното му постижение през 2004 г., когато в Берлин и Венеция той взе едновременно призовете за най-добър режисьор с два различни филма.

Но отвъд това Ким се превърна и в един от малкото наистина отличаващи се творци, при това без да редуцира качеството за сметка на все по-набъбващата му филмография (в началните надписи на „Пиета" е изрично записано, че това е 18-ият му филм, което прави по повече от един на година за последните шестнайсет).

15-минутната овация за „Пиета" на официалната му премиера не беше ни най-малко незаслужена. Ако преди стилът на Ким е бил твърде пестелив на думи или охотен на агресия, сега и мълчанието и насилието са канализирани до последната капка. „Пиета" е ода за жертвоготовната любов, но с акцент върху майчината любов и крайностите, до които тя ни довежда. В прес залата новината за победата му се прие повече от радушно, а самият Ким Ки-Дук награди всички с изпълнение на песен, която „пеем в Корея, когато сме тъжни, но също и когато сме щастливи".

Очаквайте продължение!