Лозунгът „времето е наше" ще придобие нов смисъл през тази седмица, когато забравеното кино „Македония" се събуди за живот с новия театрален (и отвъд) проект на Гергана Димитрова на име „Времето на кварките". Въпреки широката усмивка и приветливостта на Гергана тук нещата са много сериозни - става дума за „сертифициран" поглед върху съвременната (и пак отвъд!) теоретична физика, в който публиката ще оформя облика на пърформанса с избора си на гледна точка. А най-убедителният довод за сериозността е, че дори в навечерието на премиерата режисьорката не е сигурна дали е готова с тази обречена на непълнота (също като познатия ни научен опит за света) творба.

„Времето на кварките" се появява като продължение на по-кратката миниатюра, която видяхме в Централната баня по повод на петото издание на платформата „Про-текст". Сега тя възкръсва по подобие на новата си среда в старото кино „Македония". Как това ще се отрази на опита, представящ се като театрална инсталация?

От „Про-текст" насам материалът набъбна тройно. Добавили сме нови понятия, които се опитваме да обясним, особено в сферата на космологията. Отново се занимаваме с начините за манипулация на времето, тъй като това си остана централен въпрос. Има и парадоксални и сензационни изводи за времето.

Сякаш този път отивате отвъд квантовата механика, в сферата на спекулативното.

Донякъде е така. Някои от теориите, които обсъждаме в представлението, са все още недоказани, но не са и опровергани. Във физиката съществува правило, че винаги ще има теории, които няма как да бъдат доказани, но това не значи, че не са верни. В „Про-текст" се концентрирахме върху Копенхагенската интерпретация на квантовата механика, докато сега показваме и гледната точка на multiverse теорията (спекулативна теза в квантовата механика, която допуска съществуването на паралелни вселени - бел. авт.). Това се отразява и структурно на инсталацията, тъй като структурата е отражение на концепцията за цепенето на Вселената и ние се опитваме да играем чрез създаването на три Вселени едновременно. Структурата в този случай е съдържание.

В такъв смисъл физиката, освен че захранва съдържателно инсталацията, е и метафора за нещо друго. Какво е то?

Оказва се, че физиката е свързана не само с математиката, но и с философията, тъй като в теоретичната физика твърденията се изграждат на базата на логически предположения. Погледът над квантовия свят реши и един личен мой проблем. В квантовата физика намерих една бълбукаща неопределеност, която стои отдолу под нашия иначе детерминистичен макросвят.

Можем ли да наречем тази неопределеност свобода? Как е възможно тя да се покаже в театъра?

Разбира се. Свобода до момента, в който я фиксираш каква е. При нас публиката избира перспективата в кой момент, какво и как ще гледа - това е вид свобода, която в театъра се случва рядко. Освен това имахме свободата да си търсим пространство и случихме с кино „Македония", тъй като в него има много пластове на времето. Дори има черна дупка, която ще е обект в пърформанса. Това е и една от нашите цели - да покажем, че има пустеещи места, в които може да се твори добре, а свободният театър има нужда от пространства.

С „Пра-ехидно" получи неочаквано добри отзиви не само от алтернативната публика, включително и награди. Очакваш ли нещо подобно сега?

Ако става дума за публиката, бих се радвала да видя хора извън обичайните посетители на такъв род събития - смятам, че те биха намерила интересни теми във „Времето на кварките". Колкото до така нареченото театрално съсловие, мисля, че „Пра-ехидно" беше много по-традиционен по форма, а това тук е инсталация. Не очаквам награди, но очаквам хората, занимаващи се с театър, да си разширят представата що е театър, ако дойдат да гледат. Време е ъндъграундът да развие мейнстрийма, за да може последният да мръдне от локалното към световното настояще.

И да започнат да си говорят двете.

Да, това е закон - мейнстриймът се храни от ъндърграунда и новите неща се раждат по-встрани от мейнстрийма, който после ги усвоява, сдъвква и изплюва по свой начин, за да премине нататък.

Забелязваш ли подобна диалектика в нашия театър?

При нас този процес е затруднен, включително на институционално ниво чрез начина на финансиране на държавните театри. Ако преди копродукциите бяха един начин за диалог между свободния и институционалния театър, с последната реформа това на практика се забрани от Министерството на културата. Свободният театър няма достъп до държавните сцени, няма репетиционни и това много затруднява достигането му до публиката. Доколкото свободният театър е такъв, той е оставен да се доказва сам.

Каква е границата, до която свободният театър може да изисква от държавата? Последната все пак винаги може да каже - като сте толкова свободни, оправяйте се.

Свободният театър не трябва да изисква. Държавата би трябвало да изисква да има свободен театър, ако иска да развива изпълнителските си изкуства. Науката се развива, ако имаш изследователски центрове и по същия принцип се развиват и изкуствата. По тази причина във всяка държава с развит театър има свободна изпълнителска сцена, където се раждат новите неща, правят се рискови проекти, от които обаче се захранва впоследствие цялото изкуство, то придобива облик.

Когато говорих с Нейтън, който участва във „Времето на кварките", той твърдеше, че хората тук са по-отворени към експерименталното изкуство, отколкото в Америка. Ти как би коментирала?

Бих могла да говоря по-общо за европейската публика, доколкото имам поглед върху нея и върху американската, от друга страна. Мога да кажа, че апетитът идва с предлагането. Тъй като в Щатите финансирането е до голяма степен набиране на средства от частни спонсори, те задават правилата и ако искат да инвестират в по-експериментални продукции, хората ще започнат да търсят именно такива. Но много често се търси гарантиран комерсиален успех и затова не смеят да рискуват много, а така експерименталното се свежда до минималния риск. Оттам апетитът да бъдеш провокиран не е толкова развит.

Имаш ли своя голяма нереализирана мечта за бъдещите години?

Имам доста идеи и намерения. От няколко години искам да работя по „Хамлетмашина" на Хайнер Мюлер съвместно с Мирослав Йорданов. С „36 маймуни" вече правихме пърформанс-четене на пиесата през 2010 г. Малко след това с Миро се срещнахме и се оказа, че и двамата се чувстваме ангажирани от този текст. Аз исках са разширя интерпретацията си и да включа танцьори, а той - да го прочете танцово, като включи и актьори. Така се намерихме и решихме да опитаме общ проект. Кандидатствахме с идеята неколкократно, но не събрахме достатъчно финансиране. Надявам се, че един ден това ще се случи.

„Времето на кварките" е в кино „Македония" на 30, 31 октомври и 1, 2, 6, 7, 8, 9, 11 и 15 ноември, от 20:00 часа.