Интервюта

Тонислав Христов: Тъжно е, че няма българско документално кино на международните фестивали

<    обратно

Режисьорът Тонислав Христов е член на журито на международния документален конкурс на 21-ия „София филм фест". Най-новият му филм „Пощальонът" се радва на изключително внимание и интерес по света. Той ни запознава със село Голям Дервент - забравено село на границата с Турция, което се е превърнало в тайна врата към Европа. Местният пощальон решава да се кандидатира за кмет, за да спаси все по-обезлюдяващото се село, като го насели със сирийски бежанци...
Поговорихме си с Тонислав както за „Пощальонът", така и за основните тенденции и предизвикателства в документалното кино.

Колко време прекара в Голям Дервент? Подготви ли хората от селото за какво се разказва във филма?

Да, разбира се, обяснения за какво се разказва във филма са задължителни. Няколко пъти ходих преди самите снимки, запознах се с хората, малко или много знаех историята на филма в каква посока се движи и не беше трудно да ги убедя. На тях им беше много интересно, искаха да разкажат историите си искрено, честно, така че не е имало никакъв проблем с убеждаването. Когато си искрен с хората пред камерата, и те ти се доверят. Важното е да не предаваш това доверие. Това е вече шестият ми пълнометражен филм. До момента хората, които са били пред камерата, не са били предавани. Надявам се и този път да е така.

Екзотични ли са филмите за малкия български човек на чуждестранните зрители?

Не, не мисля. В Югоизточна Европа филмите като цяло се въртят около малкия човек от малкия град с неговата съдба и това, с което се сблъсква. В моя филм цялата история е около това, че в едно малко село, с неговите 40 обитатели, проблемите са абсолютно същите, които виждаме на много по-високо, международно ниво. Селото е един микрокосмос, някакво огледало на заобикалящото ни, на това, което се случва в Европа, и въобще с цялата бежанска вълна, с Америка, с Тръмп, с Брекзит.

Можем ли да кажем, че сега и документалното и игралното кино фокусират върху темата за бежанците?

Не. Тя е била „темата на деня" за последните три години. Даже когато аз започнах да правя нашия филм преди три години, всички продуценти казаха „Тони, вече има достатъчно филми за бежанци". Но моят филм всъщност не е за бежанците. Аз имам може би минута и половина бежанци във филма. Като цяло филмът е за самите хора от селото, за това как техният живот се променя в следствие на бежанската вълна, как се променя начинът, по който гледат на заобикалящата ги среда и на това какво е важно за тях. Сега вече няма бежанци там, понеже има изградена ограда. Но за мен беше интересно да изследвам тази промяна.

Защо ни е толкова трудно да разберем Другия?

Липсва емпатия и то емпатия към човека в нужда. Всеки го обяснява с това, че сме заровени в ежедневието си, което е много сиво, че през цялото време ни се случват някакви лоши неща и ние не можем да си оправим собствения живот, камо ли да помагаме на други хора. За мен нещата са малко навързани. Ако ти не си добър към ближния си, твоят живот няма да е по-добър в никакъв случай. За съжаление сме забравили какво е да имаш нужда от помощ - тази основната, елементарната, животоспасяващата. Забравили сме я и наистина се надявам да не ни се налага да си я припомним. Били сме свидетели, и особено тук в Източна Европа, на войни като тази в бивша Югославия - зверски събития, които определено маркират целия поглед върху историята на няколко поколения напред. Надявам се такова нещо никога да не се случва в България. Надявам се и по-някакъв начин да се събудим от тази летаргия, която ни е обхванала и да разберем, че всъщност е много важно да сме задружни, да си помагаме, защото това е единственият начин да продължим напред.

Журито в Триест награди „Пощальонът" с наградата „Трансевропа" с мотивацията, че филмът ти „отразява паралелно две драми: едната на свят, който бяга, а другата - на свят, който чезне". Ти натъжи ли се, докато правеше филма? Смяташ ли, че въпреки добротата и хуманността все пак остава чувството за безнадеждност?

За съжаление, да, но честно казано не съм изненадан. От три години и половина живея в България, а преди това съм живял петнадесет във Финландия. Малко или много през последните години съм се сблъсквал с тази тъга, която ни е обзела, особено нашето поколение, и това е много гадно. А възрастните хора, които са във филма, са всъщност едни много, много мили хора, които са изживели ужасно много и разбират какво е да си по-добър към другия. И пак се връщаме на предишния въпрос - как да бъдеш по-добър човек. За съжаление не знам какво трябва да се случи, за да се събудим и да разберем колко са важни тези елементарни човешки отношения.

А документалното кино трябва ли да предлага решения или само да отразява?

Не, то не отразява, то не е новини. Документалното кино е много субективно и не винаги това, което ни предлага, е всъщност истината. То е идеята и мнението на група хора, които решават, че това е една важна за тях история и я разказват. Тук вече идва и това, че повечето режисьори-документалисти се надяват да са на правилната страна на линията истина-лъжа и се опитват самите те да предлагат някакви решения или най-малкото да показват какъв е проблемът, но всичко е толкова субективно...

По-важно ли е документалното кино от игралното?

Не мисля. Може би е по-въздействащо, не съм сигурен. Според мен са еднакво важни. Игралното кино има много повече гледаемост и повече хора го избират, защото може би е по-лесно смилаемо. Разбира се, не всички игрални филми са такива. Има и доста трудни за гледане.

Член си на документалното жури на 21-ия „София филм фест". Притеснен ли си?

Не, напротив. Андрей Танасеску и Евгени Гиндилис са ужасно мили и страхотни професионалисти, което наистина ме радва много, защото след всеки филм излизаме и имаме абсолютно еднакво мнение за него. Това е много хубаво, защото сме с много различни истории, всеки от нас се занимава с различни неща в различни страни. Фактът, че намираме едни и същи неща за хубави и важни, е обнадеждаващ.

А ако два филма страшно ви харесват, как ще изберете между тях?

Е, няма как, винаги има един победител.

Кое е зрънцето, което ще определи победителя?

Разговорът между тримата. Дори се шегувахме, че накрая ще гласуваме и мажоритарният вот ще спечели.

tonis2_600

Има ли тенденция към увеличаване на интереса към документалното кино?

Не съм сигурен. Не мисля, че има разлика нито в количеството, нито в качеството на документалните филми. В парите за него също. Според мен е някаква константа това, което се прави за последните десет години. За съжаление на международно ниво няма много български филми по фестивалите. Например на фестивала за документално кино в Солун, който е един от най-големите в Източна Европа, беше само нашият филм - „Пощальонът". Там показват над 150 филма. Тъжно е, когато отидеш на такива форуми и няма българско документално кино. Това означава, че някъде в целия процес нещо се е объркало много зверски и това са плодовете, които събираме в резултат на едно неразбиране или неизползване правилно на инструментите, които имаме като режисьори, за да е киното ни разбираемо за абсолютно всички хора - не само за българите.

Защо документалното кино не вирее в България? В Западна Европа се отделя повече внимание на документалните филми. Тук се гледат Nat Geo Wild и Animal Planet? Само примитивното ли ни интересува?

Не, не. Просто нямаме култура да гледаме такива неща и по някакъв начин не можем да се асоциираме с това кино. Ние нямаме слот, в който да показваме добро международно документално кино. Нещата са навързани. Във Финландия например всеки вторник и четвъртък има слот за документално кино - в праймтайма, в 20.30. Когато гледаш документални филми, които са много комерсиални, но и много въздействащи - като „Searching for Sugar Man", „Art of Killing", осъзнаваш всъщност каква нужда имаш да гледаш такива филми. И така, гледайки, ти разбираш, че трябва да има и българско документално кино, което обаче да е на нивото на международното. Ако не е, си казваш: „ОК, какво се случва с нас? Как можем да гледаме толкова яки филми и в същото време ние да нямаме?" И тогава се появава една нужда да има документални филми, а щом има нужда, има и филмопроизводство. Но ние в момента нямаме нужда да гледаме такива филми, тъй като малко или много не ни е показвано колко силни, важни и въздействащи са те.

Какъв процент се отделя тук за документално кино и какъв във Финландия?

Определено във Финландия финансирането е на много високо ниво. Това, което е важно за финландците и въобще за скандинавците, е освен парите от твоята страна, да имаш и международно финансиране. Затова още от самото начало, когато аз още учех във Финландия, беше много важно да пътуваме по международни форуми, където ти имаш едни 7 минути, в които трябва да продадеш филма си и да осигуриш и международни пари. Има ги и международните фондове от рода на MEDIA, Eurimages. Ти трябва да се научиш не само да си продаваш филмите, но и те да са интересни, гледаеми от всички хора. Всъщност, малко или много, пари има, но трябва и продуктът ти да е качествен. В България има финансиране на документални филми, но за съжаление те не са приемливи в другите страни, защото може би са с по-локален поглед, което е ОК за т.нар. телевизионни документални филми. Кинофилмите обаче, които се финансират от Филмовия център например, трябва освен да стоят добре на телевизора, да стоят добре и в кинозали.

„Пощальонът" ще бъде ли даван по чужди телевизии?

О, да, задължително. Първо, разбира се, БНТ има правата за него, след това HBO, които са го купили за над 25 страни в момента, ще има разпространение в САЩ, Япония, Китай, кино разпространение в Скандинавия. Така че настина работата е сериозна. Хората се припознават в историята, което е страхотно, защото ти по някакъв начин снимаш това, което прави историята отворена. Когато отношенията са общочовешки и филмът разказва за тях, това е нещо, което всеки може да припознае за себе си и това е, което дава шанс на филма да пътува.

Защо на английски добави прилагателното „добрия" в заглавието?

На английски „добрият" не звучаше толкова наивно, има сякаш една такава въпросителна - дали е наистина добър пощальонът. А на български „добрият пощальон" ни звучеше малко наивно, някак си автоматично ни казва, че героят е добър. Липсваше въпросителната. Затова и решихме на български да е само „Пощальонът".

Какво става с „Математика на развода"? Работиш ли по нови филми?

Работя върху няколко проекта. За съжаление „Математика на развода" сме го оставили настрани. Някак изгубих интереса след „Любов и инженерство" и „Правилата на ергенския живот". Започнаха да ме интересуват други неща. Имам един филм, който се казва „Вълшебният живот на Вера", който пак ще е съфинансиран от България и Финландия и там вече даже сме снимали някакви демо неща, работим по него. Той ще е с много игрална насоченост, на ръба с документалното кино. Не мога да кажа много за него, но пак ще е за хора, за фенове на Хари Потър и как те живеят малко по-различен живот. Няма да е социално-политически като „Пощальонът", а ще е може би повече в комедийната посока, макар че няма да е съвсем комедия.

Българската премиера на „Пощальонът" е на 16 март от 18:30 в кино „Люмиер".

Последвай ни
Игра
Спечели покана за Solar Morning
Yalta Club ще посрещне изгрева на 1 юли с фестивала Solar Morning в парка на летище София. Ако отговориш...
играй >>
Web Analytics