Stand.bg

Сред изригващи вулкани и затворено небе, противно и напук на природата, самолетът от Франкфурт излетя в азиатска посока. Дестинация - Сеул, Южна Корея. Още на борда се почувствах различно...или различна. Заобиколена изключително от азиатци (вече започнах да се ограничавам от съждения, определящи националност и език - различаването се оказа невъзможно), аз бях като черната овца, макар и единствения представител на бялата раса на полета. Един час, два часа, три часа, вечеря - bim bap (учудващо вкусно за самолет корейско ядене от телешко месо, ориз и зеленчуци), четири часа, осем часа, закуска, десет часа... 256 хиляди часа.

След безкрайни часове на безсъние пристигнах на едно от най-големите летища в света и трябваше да продължа пътуването с подземно влакче, свързващо различните терминали. Да, толкова беше огромно! Като подготовка за града, в който е почти невъзможно да изминеш разстояние без да смениш един автобус и две линии на метрото. Видях Джу или както я наричам, моята корейка, с която се запознахме из европейските културни столици миналата година. Цялото й име е Йънджу... успях да го произнеса след много практика, затова и така си остана - Джу.

Стряскащо огромен град и неприлично малко време. Местен, симпатично разсеян гид, който успя да съчетае крайностите в незабравимо преживяване. Малко история, малко сувенири, малко стилен shopping, малко нощен живот, малко изкуство; много корейци, много люта храна, много неразбираеми цветни надписи, много музика, много светлини, много спомени.

След няколко часа презареждане културният живот на столицата ме захвърли на откриването на галерия, звученето на корейски и японски банди и уютен бар в съседство. Арт инсталации, пърформанс и ъндърграунд атмосфера, убийствено люто меню в ресторанта отсреща. Още първата вечер ме потопи в артистизма на Сеул, противопостави mainstream-а на алтернативното, обеща един вечно движещ се, играещ град, в който светлините никога не угасват, а музиката не спира да свири.

Първото ми впечатление беше, че няма никакви кошчета за боклук (не знам защо ние, европейците, непрекъснато имаме нужда от кошчета), но е изключително чисто. Необяснимо.

Следващият ден беше исторически зареден. Или може би просто туристически. Най-голямата историческа забележителност и национално богатство номер едно на Южна Корея е Намдаемун (Великата южна порта). След умишлен пожар в началото на 2008 г. обаче символът на Сеул изгаря почти напълно до основи. Тъжно. И покрито с рекламни пана.

Дворецът Changdeokgung е въплъщение на асиметричната красота, типична за Южна Корея - разхвърляни еднотипни сгради с различна големина, украсени с многоцветна дървена орнаментика. По покривите се забелязват малки фигури на животни, които са не само пазители на двореца, но и указват степента на важност на отделните сгради. Пищността е някак си прикрита, а интересните архитектурни решения въплъщават в себе си символиката на азиатската дворцова култура. Във всеки един елемент е подчертано величието на краля, безправния живот на кралицата и липсата на човешкост у останалите хора в двора.  Забелязват се отделни портички, през които се влиза в сградите - средната винаги е най-величествена и най-малкото достатъчно висока, за да може човек да премине през нея. Отстрани са разположени по две по-скоро декоративни входчета, които, се оказа, че са предназначени за всички останали. А какво ли се случва с тези, които носят краля... тъй като той почти не стъпва на земята през целия си живот?! Кралицата пък не излиза от собствената си сграда, за нея порта няма. Това двороцово напрежение обгръща в себе си Тайната градина, в коята кралят се усамотява, за да пише поезия и да се отдаде на съзерцание. Любопитството ми вече беше достигнало предела си, плетящо всякакви фантазни сценарии около тайнството. Признавам си, останах малко разочарована - нямаше нито таен вход, нито оплетен лабиринт. Това е тайната - да усетиш дълбоката красота на градината и заряда, който носи, е като да си посветен в тайнство.

Другия дворец - Gyeongbokgung, посетих сама, моята корейка липсваше. С влизането жената на входа, сочейки с пръст, извика „English tour, English tour. Free, free". Е, щом е free. Набързо грабнах книжка с обяснения и се включих към малката група от англоговорящи, които по-късно се оказа, че са принудени от вулканичната активност да се реят из Южнокорейската столица. Тъй като бях малко закъсняла за уводните думи, разтворих брошурката, за да наваксам и оттам ме гледаха завъртяни йероглифи... на корейски, защо му е на някой да пише туристическа книжка за корейци, казах си. Сигурно съм издала неосъзнат звук на разочарование, защото гидът избухна в смях. И аз избухнах в смях. Всички ме гледаха с учудване и тъй като корейката не спираше да се смее, аз обясних неволното объркване. Едва тогава, тя замлъкна, погледна ме остро и каза „Е как на корейски, това е на японски, не виждате ли". Тогава вече всички избухнаха в смях - е как де не виждам.
Забавихме цялата група, докато се снабдя с английска версия на йероглифите. Малко се почувствах като ходеща смешка, а чувството за различност се усили в традиционното корейско село, където се превърнах  в ходещ кръглоок музеен експонат. Пред мен се разиграваше стара корейска игра, при която със стрели се цели продълговато улейче. Естествено, снимах, оказа се, че в това отношение съм по-зле от всички азиатски туристи с фотоапарат. И тогава, усетих, че аз съм обект на воайорство. Двама азиатци така усилено ме снимаха, че се бяха приближили на метър от мен в самозабравата си. Картинка.

Обядът на крак за първи път не беше лют - kimpap - или корейския вариант на суши. Обикновено се прави с месо и зеленчуци, рядко с риба; основните и незаменими съставки  са сусамово олио и маринова ряпа. Вкусно! А и лесно за управление с клечките, които на моменти щяха да ме оставят гладна, тъй като никъде няма вилици. А когато посегна към лъжицата, която е само за супата, Джу викаше „Предател" и аз всеки път стеснително я оставях.

Следваща спирка - Insadong - мястото на най-комерсиализирания туризъм... и все пак някак си силно привлекателно. Улицата се дели от коли, малките мотори, обсипани със всевъзможни товари, разсеяни туристи и още по-разсеяни корейци. Пъстри магазинчета и сергии, приветливи продавачи, които знаят само цифрите на англиийски или те поне така си мислят, размятате си някакви пръсти, върши работа. Сувенири, които са толкова различни от това еднообразие, с което сме свикнали в Европа, че ти стават симпатични. И тук някак си наистина искаш да изкупиш всичко, защото Сеул може само да се почувства, трудно може да се опише, затова и искаш да вземеш възможно най-много от това чувство, да го материализираш, ако въобщи е възможно, да пренесеш малко от миризмата на храна, лъхаща от всеки ъгъл, от мириса на цъфналите вишни.

Очаквайте продължение...