Четирима добре облечени господа посвириха кадърно и с усет два часа джазирани импровизации с по-скоро антипесенна структура. Цинично или не, може да сведем видяното в Модерен театър в неделната вечер до подобно скеле и ще бъдем прави. Защо тогава близо 400 души убедено искаха да изкрещят, че това е най-знаменитото събитие за годината и дочакаха рекордни минути за бис, а пък Tuxedomoon не вярваха на очите си и излязоха повторно и потретно.

Коя съставка на квартета (плюс грижещия се за мизансцена Брус) ги прави нещо повече от всяка друга „приятна", опитна и добре музицираща група за фон? На първо място това е последователната артистична позиция на американците. Нагледно разбрахме що е авангардът и как неговата мисия може да не се изчерпи повече от трийсет години. Известно е, че в романтичната представа на Франкфуртската школа авангардът се състои в отстояване на целите на високото изкуство: креативност и чисто щастие от създаването. В този смисъл Tuxedomoon са модел за авангард.

Те репликираха собствените си стандарти, на моменти задълбавайки в атоналност, на моменти удължавайки неимоверно композициите, сякаш нямат нито начало, нито край ("Dizzy" и нейния утроен лайв вариант), на моменти унасяйки се опасно в удоволствието от свиренето, въплътено в малката сцена, разиграла се на "Small Voices".

Стивън Браун тръгна да издевателства над един от клавирите и той се срути, а докато притеснените техници се втурнаха да го повдигат, Браун просто продължи да свири, сякаш нищо не се е случило. Брилянтна илюстрация, до степен да помислиш, че всичко е било нарочно.  

Един кардинален проблем, щом стане дума за Tuxedomoon и живи участия, е как всъщност трябва да бъде подбрана атмосферата, за да не се превърне концертът в неловък диалог между група и публика. Колко точно светлина им трябва? Колко и как да бъде наместена публиката? Нужен ли е контакт с нея или музиката говори сама за себе си? Тези и други въпроси намериха своя отговор в рамките на Модерен театър с неговата интимност, плахи светлини и кристален звук - предпоставки, без чиято намеса толкова фина музика не би намерила адекватен израз, заради което специални поздравления на организаторите от Der Circle.

Tuxedomoon се вписаха в театралната обстановка с бегли включвания - достатъчни за живо участие, без да се престъпва псевдоакадемичната граница, която сами си поставиха в началото. За останалото свидетелстваше синкретичното им изкуство, включващо визуализации, вариращи от смразяващи картини а ла Йеронимус Бош, през гротескни маскаради до историята на човека, живеещ в боклук и в кутия. Самият той (Брус "Търпеливия" Гедулдих), талисман на бандата, се включваше между песните, за да провери с фенерче какво се случва или за да разкаже целия сюжет по изхвърлянето си на улицата. И най-вече, за да ни захвърли в още размисли по темата, като че ли музиката не пращаше достатъчно сигнали.  

Важен оттенък върху уникалността на събитието имаше невидимият бунт. Ограниченията на стиловете, езиците, композиционните шаблони и т.н. бяха не просто осмeни, те дори не бяха намекнати като фактор. Истината е, че толкова умеещи и експериментиращи музиканти лесно биха се хванали в клопката на егото си, ако не притежаваха частицата анархия. Надали други освен Tuxedomoon са намирали в музиката си пресечната точка на двата най-анархистични стила - пънка и фрий джаза, с които те жонглират привидно противоречиво, но всъщност напълно последователно. Както ранните лъжепънкарии като "Everything You Want" и "Atlantis", така и сериозно застъпените последни два албума, в които джазът и импровизацията са много повече, притежаваха едно и също качество - да са минималистични по дух, подчертано субективни и да отразяват моментно настроение.

Дебюси навярно се усмихва, че истинската мечта на всеки импресионист е сбъдната век и нещо по-късно. От тази гледна точка поставянето на въпроса за сетлиста би издало лош вкус, но все пак още един бонус за групата, която не се срамуваше да слаломира между обилната си дискография със самочувствието на хора, които не се променят през годините, а просто показват различни аспекти на пределно интересните си личности.

Тъкмо така се доказа и старата максима, че цялото е неправилното. Огромната жажда, която мъчи дори след два изморяващи вниманието часа, е плод на това, че с тази група никога няма да е скучно и никога нямаш усещането, че си ги разгадал напълно. Tuxedomoon е група, която е съумяла да скрие себе си зад музиката и да говори чрез нея. Всеки е чувал за "In a Manner of Speaking" (която въпреки величието й за щастие не бе изпълнена, което важи и за "химна" - "No Tears" - и това е най-деликатно показаният среден пръст), но колко хора знаят чий е оригиналът?

Няма киноман, за когото "Криле на желанието" на Вендерс да не значи нещо, но колко киномани са наясно с участието на Tuxedomoon в саундтрака му? При изпълнението на финалната "Litebulb Overkill" стана ясно, че мелодията й озвучава една от шапките по Fox News, но информация за това няма да откриете. Всички тези примери означават само едно: насред агресивно позьорското море винаги има място за едни скромни, но неизбледняващи просто-радващи-се-на-музиката гении. И ние се радваме, че успяхме да ги очароваме искрено.