Слънчогледите от обложката на „Anastasis" не умират, макар да изглежда така. Те спят. „Seasons will pass you by, I get up, I get down" - спомняме си Yes. Цикълът е завършен и сега Dead Can Dance отново творят активно. Щом доживяхме да ги видим на живо, с нов албум, значи сезоните наистина са безпощадни. Слънчогледите цъфтят. Другите ще разцъфнат.

Рядко нещата са толкова лични. Тук обаче са. Мозайката и нейното преподреждане. Никога не се е касаело само за музика между тези двама души. Различимото при тях е плод на твърде много пластове споделеност. Как се оцелява така, ако един ден не скъсаш поне за малко? Затова пък споделеността се възстановява набързо. Представяме си месеците преди записите на „Anastasis" - изпълнени с весели спомени от минали турнета, открити нови общи вкусове и обмен на култура под най-различни форми. Сред гъмжилото от интересни решения в композициите им изскачат австралийски поети, средиземноморски аромати и кой знае какво още.

Свързване на тъкани. Всички изкуства, всички сетива - те образуват единна система. Звучи претенциозно, но по-тревожното е, че звучи сериозно. Отношението към изкуството е сериозно. Дали се усмихват, докато записват? На живо Брендън прилича на онези мъдреци, които не могат никога истински да бъдат в нечия компания, докато маниерите на Лиза спират вятъра, но с него и всяка мисъл, че може някога да я доближиш. Лиза ще остане мит. Нито тя, нито гласът й са остарели. Няма и да видим да остареят.

Луната и кипарисите като естествен декор. Театърът в Солун не е никак античен, но предлага любопитни театрални хватки. Например пейзаж от скали и дървета, приканващ към оди за Дионис. Елементарен тест с елементарен отговор: как сетивата ще реагират на Dead Can Dance от различните гледни точки на театъра. Отблизо грабиш от мистичните полета между тях двамата, гледаш ги в очите и им вярваш. Отдалеч пък виждаш луната, която не иска да си върви.

Такива гъвкави са, макар да изглеждат трудно подвижни. И отблизо, и отдалеч нелепи гърци щракат с пръсти на подобреното гръцко произношение на Брендън. Мръщиш се - после се сещаш, че това говори за културата на публиката толкова, колкото и за универсалността на DCD.

Прескоците от замъглен пост-пънк до онова, което някога наричахме уърлд мюзик. Прескоците от дестилирания поглед към комерсиалния свят до петстотинте хиляди бройки, продадени от „Into the Labyrinth". Тя - с нейния трип-хоп, неслушаемите експерименти с Клаус Шулце, с подозрително слушаемите хансцимерски саундтраци. Той - дайте му един изоставен храм в Ирландия и ще повдигне света. Одухотворената музика, повлияла на повече тежки групи, отколкото енциклопедията по анатомия. Некомерсиалната група, позволяваща си сингли и дълги турнета. Единствени.

Каква ли е била тяхната любов? Би било нетактично да попитаме, но отровното й всепроникващо коренче си личи. Би било очевидно да ползваме думи като страстна, но не е толкова просто. Дори само защото е останало толкова много след нея. А може ли изобщо да има „след" нея?

Несъмненият професионализъм. Неприлично е дори да се говори по тази тема, защото това би означавало да се осъмним, че е можело иначе. А и защото при Dead Can Dance възможностите на музиката са само пътечката към духовното начало. С по-малоброен състав от някогашните турнета звукът им е все така плътен. Намеци за дългогодишна раздяла - никакви. Забавният детайл - термосът на Брендън. Отпивайки от него, си представяме отруден човек, гонещ крайни срокове. Паралелният детайл - Лиза придържа наметалото си с ръка през целия концерт. Накрая тази ръка изпраща едва ли не вяла целувка. Но в това единствено замахване се оглежда падането на Троя.

„Не мога да се отдам на посредствеността" - заявява тя. Признава, че единствените й зависимости в културно отношение датират от времето, когато е била пънкарка и сега, когато е майка. Как ли си плаща сметките? Тя не пипа неговите неща, в това отношение е категорична. И въпреки това го наблюдава внимателно отстрани. Тази вечер той доминира - може би критиката е на място, но кому е нужно да си избира любимец? Той е твърде вглъбен, дори начумерен, за да наблюдава.

Сънищата от плът и кръв. „Dreams Made Flesh" - песен от измислени думи, вокализирана импровизация. Лиза не знае как ги измисля, но знае, че ако запише тези думи, няма да може да ги изпее. Слушайки я, не може да допуснеш, че езикът й не съществува. Всъщност той съществува, но ние го знаем под друга форма. Това е езикът на музиката.

Преведени звуци. Така както най-добрата поезия е онази, изразяваща неизразимото, и вокалите на Лиза са граничният, опасен опит да преведеш непреводимото. В света има случаи на хора, засегнати от т.нар. ксеноглосия - говорят език, който не са учили, но който е съхранен някак в паметта им. От предишни животи? Лиза води предишните животи със себе си.

Накрая претоварване с образи. Но и една успокоителна мисъл - че Dead Can Dance са стъпили само с единия крак в отвъдното, при мъртвите, докато с другия танцуват на метри от нас. Тяхното е контрабанда на духовен опит. Какво виждаме ние? Отражение. Разбира се, че ако не изживеем опита им, това отражение си остава просто витрина, пред която стоим като бедни деца и зяпаме. Но самото откровение, че има нещо отвъд, не може да не провокира надежда. Има нещо отвъд.

Религиозни, но земни. Всичко това бяха Dead Can Dance в Солун на 21 септември. И ще продължават да са същото, тъй като са измислили рецептата за безсмъртие - да живееш извън времето.