Stand.bg

Препълнен пъб в северозападна Франция. Жизнерадостна компания се събира на масите пред входа, разменяйки си многобройни прегръдки и целувки за поздрав. С умиление отбелязвам на ум този френски стар красив обичай при посрещане. Наближава 19:00 и времето рязко застудява. Предпочитаме да влезем в топлото помещение. Приветлив младеж бързо отсервирва недоизпитата чаша кафе и няколкото останали кроасана от масата срещу бара. Много е уютно, като изключим мириса на алкохол, запечени аламинути и глъчката от дъното. Заслушвам се в нежно звучащата мелодия, докато прелиствам менюто. Непознат френски шансон... едно от нещата, които импулсираха в мен копнеж за Париж още навремето. Сега леко потръпвам при мисълта за шумния бляскав град, препълнен с всякакви националности, някак обезличени в забързаното си ежедневие хора.

Поръчваме бутилка chistr (сайдер или ябълково вино), минерална вода и лека храна. Отпивам бавно аромата на виното преди да разлея по чашите. До прозореца вляво двойка над средната възраст шептят един на друг. Мъжът и жената са вплели пръсти до преполовената бутилка Dom Perignon champagne Brut vitage (1998 г.), с която явно празнуват някакъв повод. Опитвам се да вникна в тази интимност на живота и сякаш някакъв изплувал спомен от света на улиците в това тихо, спокойно провинциално градче ме връща назад във времето - към отсядането на Виктор Юго и неговата любима Juliette Druet тук.

„At present I am in the Fougères area in a town that should be visted piously by painters, in a town with an old castle, flanked by the most superb towers in the world. I have seen it in sunlight, I have seen it at dusk and I have seen it again in the moonlight. I will never grow tired of it. It is admirable", повтарям мислено написаното от Виктор Юго.

Оставям чашата и се извъртам бавно към пакетите от днешния пазар, наредени под масата. Отзад ме лъхва дискретния мирис на автършейв. Търся из пликовете кутията цигари и забелязвам деликатно приканващите мъжки погледи наоколо с проблеснали на червеникавата светлина на лампите закачливи усмивки. От какво омекват краката на една жена, ако не от мъже с подканящи погледи, които са уверени в себе си и излъчват сигурност, спокойствие и нежност?! Особен вид нежност. И е наистина секси тогава, когато без да я очаквате, ви изненадва с някой мил жест.. Такива са наследниците на келтите по тези места.

И може би следващият път, когато ви се случи приятелски настроен бретанец да се зачуди дали ще имате нещо против да ви закара с колата си до хотела, друг да ви помогне с багажа, трети да промени разходката си и ви изпрати до изхода на крепостта, защото не може да си отворите вратата, четвърти да се отмести веднага щом забележи, че по някакъв начин ви пречи на гледката и т.н., няма да се замислите дали всичко трябва да приписвате на случайността или "традиционните" методи за флиртуване. Защото вероятността тези очарователни мъже да насочват по ненатрапчив начин интереса ви към себе си е твърде незначителна. Те просто са едни страхотни кавалери и романтици в един иначе на вид суров град, но сякаш разтворил сърцето си като книга, с реални и легендарни драми и страсти в историята и културата на Бретан. Град, вдъхновил с атмосферата на епохата си едни от най-големите имена в изкуството и литературата като Балзак, Виктор Юго, Шатобриан и др.

Жу дояжда сандвича си, разлива останалата част от виното и изключва фотоапарата. Поглеждам я през масата. Уморена съм, но се чувствам така, сякаш бих обиколила отново всяко кътче от днешната ни разходка. Мисля, че ако не бях приела идеята й за отбивка във Фуджер, щях да пропусна нещо важно в живота си. Усмихваме се. Едва ли не на майтап преди около два месеца включихме в пътуването ни до Нормандия и френската провинция Бретан (Britany, бившо келтско херцогство преди присъединяването си към Франция през 1532 г.) и по-специално средновековния град Фуджер (Fougeres), намиращ се северозападно от Рен (Rennes), чиято средновековна крепост е била горд защитник на границата на Бретан за над 1000 години.

Отпивам глътка и слушам разказа на Жу по брошурата, която купихме от магазинчето за сувенири в крепостта. Трудно ми е да се концентрирам върху детайлите, затова решавам да се опитам да уловя най-съществените неща, пресъздавайки върху тях усещанията ми в общ план.

Chateau de Fougeres, това невероятно наследство на военната архитектура, грандиозно оформено с 13-те си кули за защита, е бил един от най-добре запазените укрепени замъци в Европа. Високата гранитна стена около крепостта е заобиколена с воден ров, което допълнително усилвало нейната недостъпност при обсади и нападения. Крепостта дълги години е била стратегически важно място в "Стогодишната война" и често е попадала в оспорвани владения между Франция и Англия. Тази важна позиция тя губи едва след изгубване на Бретанската си независимост.

Дати, години и имена пропускам машинално, не влагам особена мисъл и усилие да помня, и това ме успокоява. Излизам. Пред заведението е включена нагряваща лампа, която излъчва топлина за седящите отвън. Предимно пушачи. Rue Nationale (главната улица) с атрактивната камбанария в края си е двойно по-оживена във вечерните часове. През деня слънчевите лъчи я огряват и придават зеленикав оттенък на иначе мрачно сивия цвят на къщите.

Разстоянията са малки и вероятно жителите на града предпочитат да ходят пеш или използват собствените си автомобили. Като че ли градски транспорт липсва и това бе причината дълго да се лутаме на пристигане, да се запознаем с чаровния Жан, който ни откара до хотела, а там да издирваме услугите на таксиметрови фирми в телефонния указател на рецепцията. Единствената кола, която ни намериха, съвместяваше освен таксиметрови услуги и такива към червения кръст при спешни случаи. Необичайно. Е, все пак имахме късмет да намерим превоз и след няколко уговорки и съответното заплащане я имахме на разположение при престоя си в града.

Оставаше близо половин час до уговореното време за връщане в хотела. Светлините от магазините около площадчето, на което се намираше пъба, осветяваха в средата му малък, игриво бълбукащ фонтан. Замечтавам се за нюансите синьо на Мон Сен Мишел, които ще видя на другия ден. Представям си в лазурно синьо морето с ултрамарин в средата, на места по-тъмен и по-светъл и пруско синьо в краищата.

Тъкмо добавям мислено в леките вълнички малко бяло и сепнато отстъпвам встрани, защото усещам как някой докосва рамото ми. Не разбирам какво ме пита мъжът на някакъв френски език с особен диалог (видно бретански, идващ от келтския, официално непризнат от френската държава език). Махам с ръце. Извинява ми се, но аз не знам и как да му отговоря дори на френски. Сочи ми с пръст запалката и се разсмива. Смея се и аз. Усещам как съм прекъснала разговора на съседната маса. Неловко ми е от заинтригуваните погледи на няколко девойки, привели фигурите си една към друга в непринуден вечерен разговор над чаши със зеленикава течност. Вероятно ликьор. Разбирам впоследствие, че е така популярната в Бретан медовина, съставена от ферментацията на вода с див мед - Chouchen. Оглеждам се за таксито. Не вярвам, че ще дойде десет минути по-рано от запланувания час и имам още малко време да се сбогувам с омагьосващата гледка в далечината пред мен, където гранитните върхове на кулите на Chateau de Fougeres (крепостта) се къпят в последните отблясъци на залеза.

Паля цигара и задържам по-дълго от обикновено дима. Наслаждавам се. Странно е как една такава старина, с внезапно изникнала, чута келтска народна мелодия в нея, може в един момент да се превърне в по-реално място от реалността около теб, в което да се озовеш, да дишаш, да се движиш - като да се пренесеш неусетно във витото стълбище на Mélusine tower, разхождаш се из каменните зали, надникваш от прозорците с цветен витраж на стъклата, утъпкваш тревата пред нея, сякаш не си хиляди години назад, а в твое си, някакво реално съвремие. Вълнуващата е кулата на Мелусин (Mélusine). Кръстена е на митичния приказен брак, от който започва рода на фамилията Лузиньон (Lusignans) в района, чиито наследници са Jeanne de Fougères и неговата съпруга Hugh de Lusignan, Лорд и Лейди на замъка през 1256 г.

Мислено си възстановявам части от легендата за чудната фея, която разказаха в кулата, докато наблюдавам чезнещата в мрака панорама с крепостта, добила в този миг още по-вълшебно излъчване.

"Една вечер в гората на Coulombiers, в края на дълъг лов, граф Поатие и племенникът му Raimondin виждат в гората три танцуващи чудно красиви девойки на една поляна, огряна от светлината на луната. Запленен от красотата на една от тях, Raimondin веднага я пожелал и помолил да се омъжи за него. Прекрасната Mélusine била фея, дъщеря на Elinas и феята Pressine, но върху нея тегнело ужасно проклятие, което я осъждало на тъжно безсмъртие, освен ако тя не се омъжи за предан рицар, който никога не ще я подозира, не се съмнява и не вижда несигурност в нея.

Приел тези условия, а също и никога да не я вижда в събота, Raimondin се заклева да ги изпълни. Mélusine отвръща на неговите чувства и му обещава власт и любов. С шепа камъни и глътка вода тя построява прекрасния замък на Luisignan и удвоява мощта и богатствата на своя любим. С магията си Mélusine изработва масивни ключалки за своята част от замъка, които дълги години да пазят нейната тайна. От брака си те имали 10 деца и щастливо изпълнени дни с много обич и топлота, но Raimondin постоянно бил измъчван от тайната на жена си и прокрадващата се идея, че тя вероятно може би има любовник.

Изгарящ от недоверие, една събота вечер той проследява Mélusine до покоите й и успява да се вмъкне в банята й, но какво било вцепенението му, когато вижда прекрасното тяло на жена си със змийска опашка под разпуснатите й дълги, буйни коси. Предадена от своя любим, Mélusine веднага била превърната, според проклятието, в Дракон. Разперила крилата си и отлетяла от замъка, нейният сърцераздирателен писък сякаш още се носи из нощното небе над града, но тя самата изгубила човешкия си образ и повече никога не се завърнала в него."

Обичам да наблюдавам как отминаването на времето като смяна на епохите, годините, сезоните, като белези от зараснали рани, които оставя, придава на иначе неодушевени обекти усещане за вечен, непреходен живот, макар такова понятие да няма. Колко ли стъпки на поколения романтици пази паркчето с великолепния изглед към замъка и градините Jardin Des Ramparts, и красивата каменна уличка, извита терасовидно над тях, по която продължават да слизат към средновековната част на крепостта.

Изкачвам я мислено наобратно, опитвайки се да събера отделните парченца по някакъв свой собствен начин и да ги съхраня в паметта си в жива картина, пълна с дълбоко позитивни чувства към тези места и времена. Учудващо е, когато насочиш вниманието си към някои от детайлите, колко удивителни неща може да забележиш, а някои от тях си остават неуловими, непроникнати в същината си, приличат повече на мирис, на усещане за нещо отколкото на действителен образ, поради което нямат и форма, в която можеш да ги споделиш и поднесеш.

Минавам покрай The Place Du Theatre и мислено се сбогувам с Place A Briant. Глъчката от пъба ме подсеща, че е време да последвам Жу към таксито. На следващия ден продължавам към Нормандия, благодарна за вдъхновението на Бретан, с което ме зареди в краткия ни престой там:)

Очаквайте продължение!