За съжаление има твърде много самозвани критикари, които в опита си да убедят другите и себе си в своята собствена индивидуалност и интелектуална откровеност, изпитват необходимостта да тръбят, че считат Гинзбърг за надценяван и по-скоро за знаменитост, а не толкова за поет и т.н.

Вярно е, че стилът Гинзбърг е копиран толкова пъти от далеч не толкова даровити поети. Истина е и това, че прекалено много негови „почитатели” всъщност едва са стигали до това да прочетат първата страница от „ВОЙ” и да поомачкат изданието, за да изглежда употребявано.

На човек му се ще всички тези хора просто да замълчат и да се сдобият със собствено мнение за литературата, независимо към кое течение принадлежи тя.

Ако си бяха направили труда да прочетат внимателно и съсредоточено „Вой” щяха да открият невероятно силната и качествена поезия на един от най-талантливите американски поети на 20 век.”Вой” е творба, носеща суров, унищожителен гняв. 

Писана, за да се чете на глас, пред аудитория, „ВОЙ” представлява своеобразен писък срещу конформизма на Америка от 50-те, но писък, чието гневно ехо отеква и днес – повече от половин век по-късно.

Независимо от картините, които създава у читателя – силни и доминиращи съзнанието образи, изпълващи с ярост и гняв, трябва да се изтъкне и че „ВОЙ” носи особено чувство на радост – неизменна част от творчеството на Гинзбърг, често пренебрегвана от критиците.

Чувство на радост, породено от удоволствието на Гинзбърг да пише и да усеща удовлетворение чрез откриването на нови форми на поетичност и споделянето им пред публика. А Гинзбърг без чувство на радост е като език без думи.