Джон-Пол Дейвидсън е британски телевизионен и филмов режисьор. Завършва университета в Бристъл. Прави докторантура в Малайзия, учи в Арт института в Сан Франциско. След това за известно време се присъединява към екипа на BBC като антрополог, преди да започне кариера на самостоятелен режисьор, специализиран в правенето на документални филми. Създава документални поредици с Майкъл Пейлин („Монти Пайтън"), Стивън Фрай („Уайлд"), работи с Хю Лори („Д-р Хаус") и Стинг. Джон-Пол Дейвидсън е в България в рамките на „София Филм Фест", за да представи най-новия си игрален филм „Човекът с шапката".

Филмът Ви е една смесица от драма, комедия и абсурд. Можем ли да кажем, че той е отражение на абсурда, в който живеeм всеки ден?

Аз лично винаги съм харесвал абсурда, независимо дали това е театър на абсурда или романи, посветени на тази тема. Дали сме в 10-ти или в 20-ти век, светът може винаги да ни се струва абсурден. Намирам абсурда за много полезен начин за осмисляне на света около нас. И аз, и Стивън Уорбек (съ-режисьор, съ-сценарист и композитор) харесваме Самюел Бекет. За мен той е върховният майстор на абсурда, защото всъщност темите, които засяга, са много дълбоки, но го прави по един абсурден начин. Не мисля, че светът днес е по-абсурден от преди...това си е едно почти постоянно човешко състояние.

Какво Ви вдъхнови или провокира да направите този филм?

И двамата със Стивън имаме къщи във Франция, приятели сме от 45 години. Искахме да направи простичък, малък филм за един мъж, който е изгубил нещо и е тъжен. След това решихме, че лентата трябва да е и празненство на френския пейзаж, на хората, които човек среща, на приятелствата, които създава. И добавяхме все повече и повече абсурдни моменти. Така се получи една серия от отделни епизоди. Но да, двамата със Стивън имахме познат в студентските години, който почина и още пазим усещането за загуба. Смъртта на приятел може да предизвика огромна тъга, но въпросът е как се връщаме отново към живота. Филмът не е базиран на конкретен човек. Затова и героите в него нямат имена.

Пътували сте много по света? Защо избрахте точно Франция?

Беше ни удобно. Снимахме на не повече от 30 км около къщите си. Искахме да включим тези прекрасни места във филма. А и двамата говорим и пишем на френски.

Поздравления. Обикновено британците не говорят други езици ;)

Така е, но ние сме необикновени.

Преди 10 години направихте документален филм със Стивън Фрай за езиците по света и за тяхното многообразие. Сега правите игрален филм, в който почти няма реплики. Изгуби ли езикът чара си във вашите очи?

О, не. В следващият ми филм ще има много разговори. Ще правя и нов документален филм със Стивън Фрай, в който ще се разказват много истории. Мисля, че езикът има страхотната способност да предава сложни неща, но има и нещо много красиво в това да премахнеш думите в киното и да се опиташ да направиш нещо, в което няма никакви езици.

Но кое е по-лесно според Вас: да се общува с думи или без думи?

Зависи. Някои хора не се справят с думите и ти казват нещо само с жест или с поглед. Освен това визуалната комуникация е по-бърза. Но езикът може да предава много по-сложни неща.

Според Никос Казандзакис пътуването е единственото смислено нещо на този свят. Има и хора, които казват, че пътуването не е решение на нашите проблеми и че те са с нас, където и да отидем по света. Вие как мислите?

Целият живот е едно пътуване. Не можеш да избягаш. Важно е как осмисляш срещите си с хората.

След пътуванията по света и срещите с различни хора и култури, какво ще кажете? Толкова ли сме различни?

Като човешки същества не. Виждам повече прилики от гледна точка на човешката психика. Но културните различия са интересни - защо някои хора се обличат по определен начин или имат определена музика. Днес има около 7000 езика в света, но те все повече и все по-бързо изчезват и това е тъжно, защото ние искаме разнообразие, а не хомогенност.

Започнали сте работа върху филм за легенда във футбола. Предишният Ви игрално-документален филм също е за спортна легенда, но във голфа. Защо героите ви винаги са от сферата на спорта?

Смятам, че спортът озарява живота ни. Той е причината хората да стават изключително емоционални, а емоцията е много важен елемент от човека. Повечето спортисти не са особено интересни, така че трябва да намериш правилните. А и това, което ми е интересно, са ранните им години, времето на борба и доказване, а не когато вече са известни.

Работили сте със Стинг, Хю Лори, Майкъл Пейлин, Стивън Фрай. Трудно ли се работи с големи актьори и музиканти?

Не, ако подбереш правилните хора. Дали е въпрос на късмет или избор, не знам, но аз намирам правилните хора. И с всички тях и до днес сме приятели.

Любимите ви режисьори?

Много харесвам Жак Тати, към творчеството на когото има директни препратки в нашия филм. Очаквах с голямо нетърпение филма на Жан-Люк Годар „Уикенд", който е необикновен- наистина едно странно, сюрреалистично пътуване, което изобщо не е като нашето, но ми хареса епизодичния му характер. Винаги се връщам и към творчеството на Луис Бунюел - той е невероятен разказвач.

Какво мислите за Брекзит?

Тъжен съм. Беше много глупаво решение. Мисля, че повечето хора в изкуството смятат така, защото за тях сътрудничеството е важно. Сега има толкова много бюрокрация. Мисля, че на хората им беше продадена една лъжа. Приказките за свобода и независимост. Това не е възможно в днешния свят, където всичко е взаимосвързано.