Представлението „Животът е сън" на Дина Маркова е един от двата дебюта, включени в програмата на АСТ Фестивал 2019. Това е мрачна приказка, която противопоставя безгрижието на детските игри на политическите игри и манипулации. За мутацията на човешкото в човека, как едно невинно дете може да се превърне в чудовище и може ли този антиутопичен свят да се превърне в реалност, си поговорихме с Дина Маркова.

„Животът е сън" може да бъде гледан на 20.10 (неделя) от 18:00 ч. в "Театър Азарян", сцена "Бекстейдж".

Какво да очаква публиката от спектакъла?

„Животът е сън" е първият проект на нашата трупа Театър „ЗОНГ". Организирахме го съвместно с Боян Арсов и впоследствие с групата от актьорите, които се включиха в спектакъла. Потърсихме текста на Калдерон, който е непреходен и е на повече от 400 години, за да разкажем историята на едно изоставено дете и етапите в неговото порастване, сблъсъка със света - такъв, какъвто би могъл да е нашият свят. Самата история чисто сюжетно е много любопитна, но се опитахме нашият разказ да не се изчерпва само с това. Какво да очаква публиката? Винаги след спектакъл ни казват, че представлението има много силна енергия, която увлича. Може би да са готови да се пренесат някъде. Това не е спокоен или забавен спектакъл, макар че не липсва и чувство за хумор.

В центъра на тази антиутопична хорър приказка е големият въпрос за бъдещето. Как стигнахте до идеята за противопоставянето на отделните реалности, детското безгрижие и зрялото манипулативно поведение?

Детето е най-чистото - бялата страница, на която историята пише и животът оставя своите белези. Какво бъдеще си отглеждаме, ако децата, за да оцелеят, се превръщат в чудовища? Всички ние презюмираме, че детството е безгрижие, а така ли е всъщност? Детството на много деца е ограбено и те порастват преждевременно. А после и техните деца...

Лесно ли се минава границата между двете?

Границата е много размита вече. Няма големи червени букви и светещи лампички, които оповестяват „опасност". Неосъзнато се преминава тази граница, както неосъзнато преминаваме през живота си, като насън. И така човекът става опасен за самия себе си.

Можем ли да предотвратим мутирането на човешкото в човека?

Цивилизацията ни се развива с много бързи темпове технологично, но с много малки духовно. Изоставаме. „Загивайки, културата се превръща в цивилизация" е казал Освалд Шпенглер и може би изкуството е антидотът, който се опитва да противодейства на тази отрова на съвремието ни, да опази културата жива и животворяща. Да бъдеш успешен, амбициозен, оптимално функциониращ, да се адаптираш към изискванията на средата и обкръжението си, не винаги следва да е самоцел. Може би алтернативата на тази „мутация" е да еволюираме като чувстващи и мислещи същества. Може би човечеството ще се раздели на две групи - една, която вярва във войната, а другата - в любовта. Времето тече много бързо и процесът вече е започнал.

Смятате ли, че тази антиутопия на нежелан свят би могла да се превърне в абсолютна реалност?

Това е абсолютната реалност за много хора. Човекът е затворен и поставен пред избор. А той много често сам се отказва от този избор и се примирява с матрицата на живеене.

Животът е сън или сънят е животът?

Какъв е светът, който сънуваме, какъв е сънят, който живеем? Там, където сме свободни и осъзнати, там е нашата реалност. Това понякога е животът, друг път е възможно само в съня. Театърът също е вид сън, любовта също. Ние имаме своите малки бягства от реалността, но когато те се превърнат в наркотици, пари и власт над другите, тогава човешкият дух се евтаназира и напуска тялото и се озоваваме в епизод на „Живите мъртви".

Защо е важно театърът да е свободен?

Важно е артистът да е свободен в своето търсене. Да е независим, т.е. да не е зависим. Да не е предвидим. Да не се превръща в чиновник на заплата. Тогава хоризонтът е по-широк и може да се случат т. нар. планирани изненади в изкуството.

Какво от независимата сцена у нас е "все по-топло"?

Има я, въпреки всичко. Повече пространства се отварят. „Червената къща" обаче може да затвори врати и като че ли никой не говори за това... защо? Театър „Азарян" дава шанс на младите, сега той остана едно от малкото места. Откриването на повече независими пространства за свободен театър, където младите артисти да могат да репетират и да се срещат със своята публика, да търсят свой език и код на общуване с нея, би значело, че е „все по-топло". Усещам силно желание в своето обкръжение за това, вече актьорът не е пасивна фигура, на която нещо се случва, напротив - той е творец, мениджър, младите хора опитват сами „да се случат", „да се създадат". Хубаво е, че на тазгодишното издание на фестивала има два дебюта - ние оценяваме подкрепата. Може би вече наистина сме част от Европа и от света. За изкуството говоря. Следя с интерес развитието и на проект „Топлоцентрала".