Сръбският филм „Реквием за г-жа Й" на Боян Вулетич бе сред претендентите в международния конкурс на тазгодишното издание на „София филм фест". Продукцията си тръгна с наградата на ФИПРЕССИ, а за представянето му в София пристигна и голямата сръбска актриса Миряна Каранович, позната на българската публика от култовите филми „Ъндърграунд" и „Баща в командировка", както и от носителя на Златна мечка от "Берлинале" „Гърбавица". Въпреки изключително натоварената й програма успяхме да си поговорим с Миряна Каранович за актьорските й роли, режисьорския й дебют, както и какво й предстои.

Казват, че сте много емоционален човек.

Не бих могла да бъда актриса, ако нямам този емоционален заряд, който ми позволява да разбирам и да изпитвам емпатия към различни хора. Един е начинът, по който преживяваш обикновения живот, а друг е, когато играеш роля. Там първо търся в себе си, в собствения опит, в различни слоеве, различни фази. И, разбира се, не откривам всичко.

Ролите Ви в „Гърбавица" и в режисьорския Ви дебют „Добра жена" са на жени, които изглеждат слаби и тихи, но всъщност са много силни и борбени. Защо се насочихте към тях?

През последните десет години започнах да получавам и играя роли на жени, при които в началото това, което е вътре в тях, остава скрито. Това е някакъв вид отбрана, щит срещу света. Такива филми са „Госпожица" на Андреа Щака, „Гърбавица" на Ясмина Збанич, моят филм „Добра жена" и сега „Реквием за г-жа Й." на Боян Вулетич. Всички те имат различни образи, но и нещо общо. Като актриса за първи път се срещнах с този тип образ в Швейцария с филма на Андреа Щака „Госпожица". Тогава за първи път видях, че е възможно да играеш някой, който е изпълнен с емоция, но изобщо не я показва. Там главната героиня е твърда, груба, неприятна личност, и аз успях, въпреки нейната маска, да направя така, че хората да видят и нейната скрита слаба страна. След този случай такъв тип роли все повече привличаха интереса ми. А г-жа Й., която гледахте тук на „София филм фест", наистина отива до края. Тя е един много силен образ, защото не подтиска емоцията, а просто се е предала и е оставила всички свои емоции по някакъв начин да „изтекат". И ето - не трябва нищо повече. Всъщност това, което се случва накрая на филма, е някакъв вид ново начало.

Филмът „Реквием за г-жа Й" е за депресията на една жена, но същевременно е изпълнен с много комични моменти. Според Вас кое е лекарството за депресията: смехът или търпението?

Независимо че г-жа Й. е в депресия, животът около нея ври. Всички тези хора около нея са живи: функционират, борят се, плачат, надяват се на нещо. И всъщност тази контра между г-жа Й. и всички около нея произвежда тези комични ситуации. Хората, които са в депресия, не могат да чуят шегата, анекдота. А когато сте отстрани, първо виждате абсурда. Ние често живеем в някакъв абсурд и това е част от живота. Случват ни се абсурдни неща - например да видим човек, който се подхлъзва, размахва ръце и тяло, пада и ние намираме това за ужасно смешно, а този човек може да си е счупил ръка, крак... Това са житейските ситуации.

Кое повече съсипва г-жа Й. - бюрокрацията, с която се сблъсква, или собственото й семейство?

Има една фраза: „Това, което не ни убива, ни прави по-силни". Малко е банално, но чрез борбата си за техния живот дъщерята на г-жа Й. донякъде подтиква майка си да иска да ги напусне. Новият свят се бори за своето пространство и понякога тази борба просто ни събужда и ние се включваме в нея. Мисля, че колкото и семейството й да е представено като бреме за нея, същото това семейство я връща към живота. Нищо не е само бяло или само черно. Животът е пропит и с едното, и с другото. И когато постепенно се отдръпнем от някоя трагедия, можем да видим, че големите трагедии са довели и до някакви добри неща - че наред с лошите неща има и добри.

Имате ли любима тема, която обичате да е засегната във филмите, в които участвате, или определена роля, която да играете?

Всичко, което правя и играя, има някаква връзка с моя свят. Нямам предвид само в личен аспект, а с моя универсум. Има много неща, които ме занимават, но преди всичко ме интересуват хора, незабелязани от историческите събития. В „Добра жена" се занимавам с някаква дилема, с вътрешен сблъсък на героинята си. За мен изкуството е едно много интимно нещо. Креативността е нещо, което излиза от нас и въздейства върху хора в някаква посока: или ще ги развесели, или разстрои, но ще извика някакви емоции у тях. Изкуството е диалог с публиката. И хората, които приемат това изкуство, вече не се чувстват така сами в своите проблеми.

В тази връзка как протече диалога с публиката в Сърбия относно филма Ви „Добра жена"? Виждаме, че темата за вината и отговорността във войната в бивша Югославия ви вълнува, но доколко Сърбия е готова да се вгледа в нея и да я дискутира?

Мисля, че хората бяха много емоционални след представянията на филма, но това е процес, който ще трае дълго. Един филм не може да промени нещата. Нищо не може автоматично да донесе промени. Но каквото и да кажете или с каквото и да започнете да се занимавате, стартира един процес. И в моя случай може да не се случва толкова бързо, колкото ми се иска, но процесът се случва и няма да спре. С моя филм, съм просто част от процеса на излекуване. Той не е лек - някои хора се борят с омразата и агресията, някои се самоубиват, други убиват. При нас нещата са много емоционални. Това, което намирам за много страшно обаче, е когато политиците подгряват тези емоции. Проблемът при нас се корени в това, че хората по никакъв начин не успяват да разберат за какво става дума, какво се случва, защото като че ли някой непрекъснато ги следи в гръб и ги побутва. Нали знаете, когато някой непрекъснато те нервира - например постоянно те боде с пръст, и ти започваш да крещиш не на този, който те боде, а на някой друг. Не можеш да си го изкараш на този, който те тормози и тормозиш някой друг. Той пък отива да тормози друг и така се получава една верига на злото и на неправдата, която се превръща в модел на поведение между хората.

Играли сте във филми на режисьори от различни страни от бивша Югославия. Това предизвикателство към филмовата индустрия в Сърбия ли е или е носталгия към Югославия?

Не, просто не обичам границите. Но след като вече съществуват административни граници, искам да премахна поне тези граници, които са в главите ни. Има много други хора - артисти и писатели, които също не искат да приемат тези граници. Аз работя в театъра в Босна, работила съм в Хърватска, изпитвам някакво удовлетворение, че съм част от нещо, което не е негативен процес, а тъкмо обратното - нещо, което води до свързване и обединяване.

Кое е по-лесно: да сте режисьор или актьор?

За мен нито едното, нито другото не е проблем. Режисьорът има малко повече отговорности. Той трябва да има много повече познания, защото всички гледат неговото произведение и от тази гледна точка е по-трудно. За мен обаче дебютът ми като режисьор беше нещо изключително вълнуващо. Адреналинът ми въздействаше и се чувствах отлично, а и добре се бях подготвила, така че се наслаждавах на работата.

Бихте ли режисирали отново?

Да. Сега с режисьора на „Реквием за г-жа Й" Боян Вулетич и с още един млад сценарист пишем нов сценарий и в този нов филм ще съм актриса и съ-режисьор.

В България има една тенденция хората от изкуството да се насочват към политиката... Има ли такова нещо в Сърбия?

Знаете ли как е при нас - политиците се държат като артисти. Нямаме артисти, които искат да бъдат политици, но имаме политици, които използват парламента като някаква своя сцена, на която да развиват своята популярност и на която правят своите трагикомични, често абсурдни, често идиотски... главно идиотски изяви.