„Самотният Запад” Модерен Театър

Текст: Мартин Макдона

Режисура: Людмил Тодоров

Сценография: Венелин Шурелов

С участието на: Явор Бахаров, Асен Блатечки, Радинда Кърджилова, Иван Радоев

Премиера

Черният хумор на Мартин Макдона (Martin Mcdonagh) обрамчи българската публика с пиесата „Пухеният” (режисирана на местна почва от Явор Гърдев във Варна и от Стайко Мурджев в София) и с лентата, която разкри таланта на иначе еднопластовия Колин Фарел – „В Брюж.

Работите на Макдона печелят откровени симпатии именно с първичността на черния хумор, интегриран в тях. Бруталността е поднесена в абсолютна непосредственост. Мрачната ирония често прикрива или по-скоро загатва наличието на негодувание и критика. Често похватите на Макдона се дефинират като вдъхновение, почерпено от творчеството на Дейвид Линч, Куентин Тарантино. Мартин Скорсезе.

„Самотният Запад” (“The Lonesome West” от 1997г.) е част от т.нар. Лаийнанска трилогия (The Leenane Trilogy), която включва познатите у нас адаптации „Бившата мис на малкия град” (с оригинално заглавие „The Beauty Queen of Leenane” от 1996г.) и „Черепът на жената на гробаря или бившия присмехулник на малкия град” (с просто и ясно оригинално заглавие „The Skull in Connemara” от 1997г.).

„Самотният Запад” печели наградата Alfred Radok за най-добра пиеса плюс номинация за „Тони” в същата категория.

„Самотният Запад” е зловещо присмехулно нюансиране на малкия градец и неговите малки жители. Пейзажът несъмнено е откраднат от реалните ирландски ландшафти, тягостни със своята пустота. Над едно такова чезнещо „местенце” грехопадението е разпростряло фриволно своите пипала.

Братята Валин и Коулман Конър демонстрират всичко останало освен братска любов. Валин (убедителният Явор Бахаров) е педантичен и безскрупулен тип, чийто фетиш са пластмасовите статуетки на светци, подредени изрядно на кухненска лавица. Коулман (Асен Блатечки) е ирландски пънкар, вечно впиянчен и влудяващо мързелив. Валин е маркирал всичко „свое” в къщата с жълта боя. Коулман  се старае непрекъснато да прекрачва жълтите граници.

В другия ъгъл на действието стоят продаващата домашно уиски, иначе нежна и мечтателна Гърлийн и отец Родерик Уелш, борещ се не само с енорийските, но и със собствените си грехове. Присъствието на двамата като че ли се опитва да активизира цялостно пречистване, но спасението, когато е отнесено към човека, е химера.

Има отцеубийство, самоубийство и акумулация на насилие а ла Тарантино. Над забравеното селце тегне разруха, отчаяние, мутиращи в неудържимо човеконенавистничество. Страхът от Бога не е регулиращ социалния хаос фактор. Разпятието в кухнята на двамата братя е подигравателно напомняне за безсилието на религията да удържи грехопадението. Прошката е обект на сделка. Любовта е необратимо низвергната. Няма нищо по-лошо от човека.