Познавам Петър от над 10 години. Бяхме съученици в Класическата, на която той май се изкефи повече от мен. После учи „Културология", но завърши НАТФИЗ - специалност „Кинорежисура". Освен дълбочина винаги е имал смелост да прави нещата, които обича. За което леко му завиждам. Последния път, когато се радвах на щастието да общувам по-дълго с него, бе по време на един няколкодневен запой на къмпинг „Градина". И ето че преди около месец ме халоса по главата с дебютния си роман „Катафалка, два носорога". Ако се чудите какво е общото между бременските музиканти, Луи-Фердинан Селин и каква е разликата между цивилизация и варварство - следващите редове хвърлят известна светлина върху тези въпроси.

„Катафалка, два носорога" определено е едно неконвенционално заглавие. Кой го измисли?

То само се намърда с цялата си наглост.

Що за хора си избират каква книга да си купят по заглавието и описанието на задна корица?

Що за хора купуват книги въобще? Някакви странници.
Аз винаги чета задната корица. Също така отварям наслуки. Заглавието често остава на заден план, когато потънеш в книгата. Просто забравяш за него. В моята книга не би следвало да е така, понеже стои въпросът: какво общо имат катафалката и двата носорога с този чиновник? Въпрос, който получава своя отговор в края.

Режисьорският поглед повече помага или пречи при създаването на книга?

Киното е различна материя. Борави с различни изразни средства. Онова, което то може да предаде, литературата не успява. И обратното. Когато пиша литературен диалог например, се чувствам общо взето комфортно, защото знам, че талантливият читател ще го допълни със собственото си въображение. На ако този диалог трябва да бъде заснет, тръпки ме побиват. Понеже веднъж изречен от живи хора, фалшивият текст ще лъсне.

Би ли филмирал романа?

Не, не знам как.

Малко, сладко розово прасенце, нерез за разплод, глиган - каква е „собствената свиня" на Петър Крумов?

Знам ли... вътре в мен е пренаселено. Сещаш ли се за бременските музиканти? Животни, хем безполезни за стопанина си, хем пеещи. Хористи едва ли не. Ето такива се срещат в моя вътрешен мир. Или е по-честно да кажа хаос?

Нали знаеш за онази мисъл на Селин, че „не е достатъчно да си кажеш: Нещастен съм! - трябва и да го докажеш"?! Трябва ли да си нещастен, за да станеш писател?

Друг голям - Венедикт Ерофеев - казва, че всичко на този свят трябва да се извършва бавно и неправилно, та да не се възгордее човек, а да бъде тъжен и смутен. Струва ми се, само руснак може да каже подобно нещо. Апология на потиснатостта, която западнякът трудно ще проумее. Ние следваме други инструкции - десет начина да си щастлив, десет начина да си успешен, десет начина да не знам си какво. И пак сме мулета. Но тъжното и самотно муле някак си е по-интересно, поне за мен, от щастливото муле. Всъщност щастливо муле е оксиморон. Няма такова животно. По същество щастието е роля, която сме принудени да играем, за да ни приемат по-добре, да ни се възхищават. Отвътре обаче не сме точно щастливи. Нещастието е също такава роля.

Ако си хирург, докажи го на операционната маса. Същото е и с нещастието. Не може да си нещастен по документи. Трябва да практикуваш. Това иска да каже Селин.

Колкото до писането, бих казал, че то изисква интензивност на мисълта, а тя се ражда в способността постоянно да се разочароваш и очароваш от този свят.

Мразиш ли онова, което си написал?

За да намразиш едно нещо, явно то е по някакъв начин съществено. Затова не бих казал, че мразя старите си работи. Те са по-скоро засекретен архив на глупостта и наивността ми. Но с „Катафалката" успях да изненадам себе си и така тя оцеля. И досега не мога да разбера как точно се случи тази книга. Кога и как я написах.

Първа книга, а още не си навършил 30 г. Имаш ли писателски страхове?

Да. Имам кошмар, че ще ме застигне деменция и ще забравя думите, с които си служа.

А ритуали?

Разхождам се из града и подслушвам. Започвам да пиша сутрин, на чиста маса, с кафе. Не страдам от илюзията, че младият автор твори след полунощ с бутилка в ръка. В живота съм суеверен до мозъка на костите си.

Грях или мизерия - кое би предпочел?

Имам повече опит с греха. Но греховете станаха твърде модни, а в личен план ми доскучаха. Мизерията е интригуваща. Тя представлява някаква разпищолена бедност. Но тук говоря като страничен наблюдател, тъй като никога не съм живял в истинска, дълбока мизерия. Говоря като граф, който съзерцава петно кал върху чизмите си. Жьоне, Аренас, Пазолини имат право да говорят за мизерията, защото тях наистина са ги гризали бълхите.

Чувстваш ли се готов за скандал с някой дебютиращ роден автор?

Има някои господа. Но скандалът е висока проба караница. „Да-да" го превърнаха в средство на изкуството. В този смисъл истински литературен скандал не може да се вдигне от бездарници.

Планове за следващо литературно произведение?

Имам, да. Коренно различно е от „Катафалка, два носорога", по-мащабно. Има много паралелни линии, които се преплитат, или по скоро се разминават. Интересува ме как героите в една книга са заедно в главата на читателя и очевидно имат нужда един от друг, но в своя свят се подминават. Линията на половинчатото дело, застъпена в „Катафалката", продължава, но вече под формата: „напънала се планината и родила мишка".

„Всеки има своите сгради за събаряне", е цитат от романа. Ти бутна ли твоите или още ги строиш?

За да бутнеш своята сграда, първо трябва да я издигнеш, да поживееш в нея. По този начин после, когато рушиш, оставяш нещо от себе си там, под развалините. И превръщаш мазилката, пясъка и тухлите в духовно място. Също така като бутнеш старата сграда, трябва да съградиш нова. Или да си готов известно време да останеш на улицата. Това е всъщност процесът, който наричаме цивилизация. Другото - да дойдеш, да срутиш чуждите сгради и да си биеш камшика - е варварство. Човекът сее развалини навсякъде по пътя си, но с другата ръка гради. Аз не съм по-различен.