"Приятнострашно"

Текст: Яна Борисова

Режисьор: Галин Стоев

Сценография: Юлиан Табаков

С участието на: Радена Вълканова, Снежина Петрова, Вежен Велчовски, Владимир Пенев, Стефан Вълдобрев

Премиера 7 и 8 ноември 2009, Театър 199

След прелестните драматургични текстове „Малка пиеса за детска стая" и „Тихи невидими хора", Яна Борисова поднася своята трета пиеса - „Приятнострашно", визуализирана посредством режисьорския талант на Галин Стоев. Сътрудничеството между двамата бе съвсем логично наградено. Съвместната им работа в „Приятнострашно" отново активизира позитивното „говорене" около и за себе си.

В конкретния случай драматургичният текст, режисьорските решения, сценографско въображение и актьорската игра са вплетени в толкова здрава и балансирана спойка, че евентуалните критики биха изглеждали като симпатично пропуснати запетаи (и то защото съвършенството е ненужен каприз).

Наративът  не подлежи на преразкаване. Конкретната история, рамкирана с начало и край, отсъства. Тази липса не пречи никому. Събития, емоции, поведения се „случват" внезапно, без подредба, но с онази естественост, която заличава чучвството за налична театралност. Това е съсредоточието на текст и режисура, в което пространство се гради непреходният театър, разпознаваем като реалност, облекчаващ като пречистване.

Две приятелки. Двама братя. Един диригент. Петимата заемат различна позиция, общувайки един с друг. Но всеки следващ нюанс, който добиват вследствие на тези взаимоотношения, не само доизгражда, но и надстроява онова, което сме свикнали да назоваваме идентичност. Процесът на идентификация преминава еднакво скорострелно и еднакво непредвидимо от запознаване и опознаване със/на себе си към себепреценка спрямо „говоренето" с другия - брат, приятел, учител. Този процес е в непрекъснато повтаряне. Редуват се любов, слабост, страх, несигурност, неувереност, разочарование, колебание, обърканост. Емоции универсални, архетипни дори.

Отделният образ е вечно променлива и никога еднозначна константа. Низ от инварианти, от комбинации. И всичко се случва около градината-копнеж на Лора (Радена Вълканова). Градината, чийто макет тя прецизно и педантично сглобява. Градината, която няма как да бъде завършена.

Пиесата (герои и гъвкав разказ) е безконечно вървене от единия полюс към другия в градината на света (по песен на Нова Генерация). И в тази дълга разходка човекът се превръща в „бъдещ". Освободен от определения, етикети, сравнения, кодове на поведение, от локализации. Да бъдеш вечно изменяем без това да поражда хаос, вечно двоумящ се без деструктивни последствия. И никога едноизмерен. Едновременно приятно, но и доста страшно. И никога само едното.