Солийн Юсеф е кюрдска режисьорка, родена в Иракски Кюрдистан. Тя обаче напуска родината си още на 9-годишна възраст, бягайки от режима на Саддам Хюсиен. Завръща се в Кюрдистан да снима първия си игрален филм „Къща без покрив", но отново й се налага да бяга от там - този път заради „Ислямска държава". Все пак впоследствие успява да го завърши, а благодарение на „София филм фест" достигна и до българската публика.

Защо къщата е без покрив?

Филмът е за едно семейство, но също и за една държава, за това какво означава да си бежанец и да не принадлежиш никъде. В него говоря за режима на Саддам Хюсеин, за региона, в който съм израснала. Знам какво е да живееш на място, където винаги трябва да се справяш с война. Усещаш, че родният ти град и дом не са сигурни. Няма нищо, което да може да те защити, както един покрив би направил. Освен това във филма бащата е умрял, а донякъде в нашето общество и в поколението на родителите ми бащата е този, който защитава семейството.

Т.е. филмът е донякъде автобиографичен?

Да. Но все пак е смесица от много истории, които знам от приятелите си. Със сигурност обаче това бягство и връзката между децата и родителите са нещо, което ми е много близко.

Много патриархални ли са семействата в Кюрдистан?

На някои места - да. В големите градове - не. Не знам как е животът в България, но мога да си представя, че в някои селца тук все още имат онзи консервативен начин на живот. Големите градове са много отворени и хората придобиват все по-глобално мислене, въпреки че говорим за Близкия Изток. Мнозина смятат, че Близкият изток е само консерватизъм и религия, но не е така, не е толкова просто. Разбира се, все още има консервативни групи и патриархални системи.

Смяташ ли Дохук за свой дом и къде е по-трудно да бъдеш кюрд днес - в Кюрдистан или в Германия?

Спомените ми от детството са от Дохук. Вярвам, че е много важно къде си прекарал детството и че това влияе и на самия теб, и на социализацията ти. Аз съм социализирана и в Кюрдистан, и в Германия. В Германия израснах и учих. Там съм кюрдска германка. В същото време вкъщи говоря кюрдски с родителите си, обградена съм от други кюрди, живеещи в Германия. Бих казала, че съм между двете култури. За кюрдите пък аз изобщо не съм германка. Те не могат да почувстват, че съм напуснала Кюрдистан, защото аз не се държа като германка. Но това да се чувствам навсякъде добре, може би има връзка със средата, в която живея, с хората от филмовото общество. Те навсякъде са едни и същи: имат едно общо чувство за света.

Усешащ ли промяна в отношението на хората в Германия, откакто темата за бежанците е номер 1 в Европа?

Не мисля, че в миналото отношението е било по-различно. Сега настроението просто се подновява. Много бежанци са пристигнали в Германия и през 90-те. Тогава е имало остри коментари от страна на крайнодесните партии, имало е и бежански лагери, изгорени къщи, хората не са приемали бежанците. Сега просто е по-трудно, защото бройката на хората, които бягат, е много по-голяма, така че и проблемът е по-голям. Гласовете и на двете страни в Германия стават по-силни. По-демократичните и либерални хора имат чувството, че трябва да заемат позиция, че крайнодясното, нацисткото не трябва да вземе превес отново. Така че стават по-гласовити. Сега ние имаме чувството, че всичко върви надолу, че всичко е зле, но ако погледнеш от позитивната страна, хората имат съзнание за нещата, говорят, обсъждат и това е по-важно. А иначе много по-лесно е да не искаш да опознаваш „другия".

Какви бяха основните предизвикателства по време на снимките в Кюрдистан?

Разбира се, финансирането на филма. Това е студентски филм, дипломната ми работа. Имах идеята да направя road movie и да засегна големите теми за войната и бежанците. Точно по време на снимките „Ислямска държава" навлезе в Ирак и беше на 60 км от Дохук. Завзеха Мосул, а два месеца по-късно и Синджар. В рамките на тези два месеца в Дохук имаше страшна бежанска криза. Милион и половина души от всички малцинства (язиди, християни, шиити) бягаха от „Ислямска държава" в Иракски Кюрдистан, защото там ги няма религиозните конфликти, които съществуват в останалите части на Ирак И всичко спря. Учениците не ходеха на училище, защото бежанците живееха в училищата, тъй като нямаше къде да ги настанят. Парите от кюрдска страна за филма вече ги нямаше. Културното министерство ни беше отделило около 150 000 долара, но заради кризата прехвърляха пари от всички министерства към военното, към бежанците и към построяването на лагери. Наложи ми се да спра филма. Около половин година по-късно седнах и пренаписах сценария във връзка с новите събития и се радвам, защото преди това нещата някак не вървяха.

Има ли сега кюрдско кино в Иракски Кюрдистан или кюрдски филми се правят основно от кюрди, живеещи в чужбина?

И двете. В Кюрдистан са самоуки. Учат с гледане, защото няма филмови училища и няма филмов фонд. Парите идват от Министерство на културата, в което обаче няма заложен бюджет за филми. Но кюрдското кино съществува, защото има много филмови дейци, работещи в чужбина, и те правят копродукции между страната, в която живеят, и Кюрдистан. И това е нещото, което прави възможно производството на кюрдски филми. В Кюрдистан се произвеждат много филми, но ги няма в кината, нямат и маркетинг. Все пак понякога някои от тях участват във фестивали.

Екипът на филма е кюрдско-германски. Лесно ли стана сработването?

В началото беше много трудно да се разберат едни с други, защото имат различен манталитет, различно разбиране за това как да работят. Един ден кюрдските членове на екипа заведоха германците до бежанските лагери, откъдето искаха да заемат реквизит за филма и когато се върнаха, всички плачеха, стояха и дълго мълчаха. Преди това имаше много спорове и борби. След бежанския лагер всичко се успокои, защото осъзнахме, че проблемите, които ние имаме, докато снимаме филма, всъщност не са проблеми. И тогава целият екип стана като семейство. Всички разбраха защо правим този филм, както и защо е важен за мен. Така той вече не беше просто филмова продукция. Превърна се в една обща идея. Когато се сблъскаш с тези хора, които се опитват да живеят по някакъв възможен и поносим начин, виждаш колко много можеш да загубиш в живота. Създаването на филм сякаш вече не е толкова важно. Това е нещо, което правиш, защото е готино и защото можеш да го правиш, за да подкрепиш някого или някаква идея.

В едно интервю казваш, че кюрдското кино има нужда от повече цвят и „ужасно се нуждае от повече надежда". Можем ли да кажем, че филмът ти е цветен и изпълнен с надежда?

Надявам се. Мисля, че смехът е важен. Когато можеш да се смееш за трагични неща, някак даваш надежда на хората. Нямам предвид да правиш сладникави филми с хепиенд - говоря за надежда, за меланхолия, за това, когато си тъжен и усещаш, че светът се разпада, все още да имаш това малко зрънце надежда. Кюрдското кино е основно трагично. То е и твърде реалистично. Когато нещата са твърде реални, те са твърде тежки. Това е добре за чуждестранната публика. Но аз го гледам и си казвам: „ОК, виждам това по новините. Защо трябва да го гледам и във филмите?". Кюрдите имат нужда от филми, които дават надежда. Живот им е тежък, труден, трагичен. Всеки е загубил някого, живеят в непрекъсната война и са травматизирани, не могат да дишат. Ти трябва да им дадеш възможност чрез филма да вярват, че нещата могат да бъдат различни. Дори и да не е реално, дай им причина да вярват. Искам моят филм да дава надежда на кюрдите и знание за Кюрдистан на чуждестранната публика.

Занимавала си се и с документално кино. С какъв тип кино искаш да се занимаваш: документално или игрално?

Страшно се интересувам от документално кино, но не съм сигурна дали съм добра в това. В игралното кино знам какво да правя, но за документално кино ще се паникьосам, защото там никога не знаеш какво да снимаш. Със сигурност, обаче, ще се радвам един ден да работя върху документален филм.