Интервюта

ВБВ: Времето срещу бъдещето

<    обратно

ВБВ: Машинни метаморфози

С помощта на ВБВ продължаваме да търсим точката на кипене на езика, най-новите типографски стаи, неизясненото около миналото на д-р Петър Берон и начините за претопяване на автора. Както и множество други щуротии. Може би поне накрая трябва да уточним, че ВБВ е псевдоним (макар това да е очевидно), а зад псевдонима се крие Васил Видински - освен всичко друго и поет, някогашен автор на "Е:то" (2000) и бъдеща пишеща машина на ":беше" (2022). В Е:то той се интересуваше от география, докато сега се бори да остарее.    

„Историята не се повтаря - тя всъщност въобще не е помръдвала" - това така ли е? Ако да, защо тогава е важно разделението на времето на настояще, минало и бъдеще?

Трябва да противопоставим времето срещу историята. Историята е насъбиране, натрупване, разказ, фабула, спомени, каузални връзки. А времето просто отминава и тече; то е много леко. И ние всячески се стремим да се справяме с този лек, но непрекъснат теч; най-вече чрез машини. Опитвайки да фиксира миналото, машината го превръща в спомен; опитвайки да овладее настоящето, машината го превръща в събитие; опитвайки да управлява бъдещето, машината го превръща в прогноза.

Така че, ако трябва да резюмирам само резултатът от книгата, то ще напиша следното: времето срещу бъдещето.

Трябва да добавя нещо кратко за „Портиерът и общежитието", откъдето е взет откъсът за историята. Понякога имам непоколебимото усещане, че има странни историко-географски места, в които времето изтича, непрестанно изтича, но история няма. В този смисъл тя изобщо не се повтаря, тъй като и никак не е помръдвала. Такова е общежитието, което описвам в най-дългия текст от книгата. Разбира се, той е недовършен, а подозирам, че е направо безкраен; каквото е и самото общежитие. Освен това в стаите му липсва памет, няма дългосрочност в нито една посока; има машинисти, дъждовно пристанище, шевни машини за писане, радио-тухли, таджикски момичета, стенен телеграф, трамваи по стълбите, вещи без предприятия, един малък вулкан, и много временни персонажи, сред които са и Юрий Гагарин, Дзига, Галилей... Такива метафорфози и места ме натъжават и очароват.

Колекционерската Ви страст си личи от всяка страница на „Ще:". На какъв принцип събирате и разпределяте колекциите си?

Има колекция от случайно образували се животни; доста от тях изглеждат чудовищни или древни. Има малка колекция от роботи. Една по-разхвърляна колекция от пишещи машини, която накрая е свръхсистематизирана в списък (вж. „Пишещи машини"). Има колекция от вкусове и миризми в няколко стихотворения. Напредваща колекция от съгласни (вж. „В.", „Г.", „Д.", „Щ."), която продължава предишните буквени сбирки от „Е:то." (00). Част от тези хербарии ще се разгърнат или приключат в последната книга.

Колекциите се стремят към две неща. Първо, те показват как различните предмети си приличат, създава се мрежа, появяват се рими, ритъм, създават се връзки, оформя се редица, пак рими, отново ритъм. Второ, за разлика от цялостите и системите, много от колекциите са безкрайни, те не могат да се изчерпат никак - именно незавършените колекции ме вълнуват. Те провалят системата и остава само натрупването, страстта и събирането. Накрая имаме просто насочена купчина, а не непоклатима цялост.

Но над колекциите си книгата предлага органично тяло (рамка). Няма никакво значение, че накрая рамката също се разлага; просто колекциите от звуци, миризми, спомени и случки са само първичното ниво на стихчетата. Над тях има тяло с необичайно бъдеще: един безкраен вътрешен организъм; именно него наричам „матрьошка" и той живее като образ върху корицата на книгата.

Как се разви борбата срещу авторството през последните 11 години? Умря ли авторът окончателно?

Авторът е много досадна фигура. Първо пише, после пък иска внимание, иска продажби, иска любов, очаква признание - въобще може да се каже, че той си има една вродена и органична лакомия.

Авторът не е само творческа фигура, той е и психологическа фигура. Затова борбата ми срещу него е непрекъсната. Преди 11 години ВБВ беше все още автор, макар че вече присъстваше много добра алтернатива - редакторите и редактирането. Сега авторът е изтикан съвсем и на негово място е пристигнала най-сетне машинността. Пишещата машина. Произвеждащата машина.

Не, авторът няма да умре, той е като травмата: стои си, трае, чака - той е органичен. Но можем игрово да го изтласкваме, да му се подиграваме и да го разобличаваме. Хем е здравословно и терапевтично, хем е исторически необходимо.

Как гледате на „Е:то" в момента? Може ли да я определите като „детска", доколкото децата са тези, които разполагат с настоящето?

Детска е; направо си е „децка". И затова е далеч по-аморфна и неясна: колкото повече време минава, толкова повече забравяме и настоящето, и детския си език. „Е:то." имаше непостижима, амбициозна цел - да оголи поне някои думи; да даде някаква насока, идеология, нещо като цел; да опише срамотата и гънките на настоящето, както и невъзможността то да се улови. Там се появи Кавказ, географската обсесия, славянското минало през д-р Петър Берон, началната фабула, буквите, борбата срещу метафората, предшествениците на модернизма в изкуството, квадрантите, темите около неистовостта... Всичко сега стъпва върху това загубено детство. И се оттласква с всички сили с надеждата да порасне.

Имате яснота, че последната част от трилогията ще се появи през 2022 г., но подозирате ли вече части от съдържанието й? И какво следва, когато цикълът бъде затворен? Няма да пишете поезия?

Книгата, която ще излезе през 2022, ще е книга за миналото и за нищото-което-се-крие-навсякъде. Това вече е обявено в „Ще:" (11). Разбира се има много неща и детайли, които не искам да споделям отсега, макар че са възможни, вероятни или осъществени. Просто първите две книги - „Е:то." и „Ще:" - са като две точки от една и съща права, така че посоката е вече предопределена (третата точка ще лежи на същата ос).

Макар че някои неща са готови, със сигурност имам нужда от време, от натрупване, от отлагане. Трябва ми утайка. В този смисъл миналото предстои. Не искам да се обръщам все още към него, то само ще си дойде. Дори вече е тръгнало.

След като трилогията приключи, то вече съм свободен. Така че се стремя с всички сили към тази свобода. А пък стихчетата би трябвало да са само първата крачка, нали така?

Колко зле повлия на книгата това интервю и всяко интервю въобще?


Тези въпроси ме карат да се замисля, но в отговорите книгата се изкривява, става друга. Става вторична суровина. Така че това е интересно и подвеждащо общуване; то ми липсва, дори го търся (всяка машина има подобни скрити щения), но е част от друга сериозна игра.

Иначе интервютата, както ги познаваме от ежедневието, са често вредни - психологизират и създават излишна фамилиарност и интимност. Не че тук я няма, но се надявам да е доволно заскобена (скобите са добър знак, те не изключват нещо, а го слагат временно в някаква периферия и то е видимо, тук е, лежи си, но встрани).

Общуването обаче е и нещо митично. Все пак това е най-съществената екологична техника, до която литературата може да достигне, така си мисля. Ако общуването има още бъдеще, то със сигурност литературата ще мине през него издълбоко, с агресия. Ще оголи всички нови части и букви, ще ги пренарежда, ще задава въпроси, ще е изкуствена, ще се смее, ще произвежда нови и нови пишещи машини. И най-вече - органични тела и имена, т.е. себе си.

Последвай ни
Игра
Спечели покана за концерта на Роджър Уотърс
Легендарният Роджър Уотърс ще представи новото си шоу „Us + Them" в столичната зала „Арена...
играй >>
Web Analytics