По-рано тази година, преди да навлезе в своя 700-часов пърформанс в MoMA, Марина Абрамович бе помолена да дефинира  разликата между театър и пърформанс. "За да бъдеш пърформанс-артист, трябва да мразиш театъра. Театърът е фалшив...Ножът не е истински, кръвта не е истинска и емоциите на са истински. Пърформансът е точно обратното: ножът е истински, кръвта е истинска, емоциите са истински".

Абрамович е пърформанс-артист вече 40 години. По време на творческата си практика непрестанно се е сблъсквала с "истинската реалност", плащайки за това с цената на огромно физическо и психическо натоварване. Пронизвала е ръката си с нож, рязала е кожата си с бръснач. Била е разпната часове наред върху кръст от лед. Позволявала е на публиката да прави с тялото й каквото пожелае. Веднъж за малко да умре, тъй като пърформансът, в който тя лежи в огромна горяща звезда, направена от напоени с петрол дървени стърготини, се оказал в "техническа неизправност". Пламъците във вътрешността на звездата отнели кислорода в пространството, вследствие Абрамович губи съзнание. Зрител от публиката я спасява, а тялото и главата й са обгорени.

"Експериментирам със своите собствени граници, за да трансформирам себе си, но и за да се сдобия с енергията на зрителите, видоизменяйки я. После им я връщам, но тя е свъсем различна. Ето защо публиката често плаче, ядосва се или просто реагира остро. Мощният пърформанс е в състояние да промени всеки в даденото пространство" - споделя Абрамович пред Шон О'Хаган в интервю за The Guardian.

Артистката все още се бори с изтощението след приключилия преди повече от 4 месеца пърформанс-маратон в MoMA. "Artist Is Present" даде наново определение на параметрите на пърформанс-изкуството. Мащабната "експозиция" внесе изкуството в медийния епицентър, превърна фигурата на артиста
в тема на talk-шоута и дискусии.

Събитието в MoMA, продължило от средата на март до края на май, привлече над 850 000 посетители. Абрамович седеше по седем часа дневно, безмълвна и без да се движи, върху дървен стол, разположен в предверието на музея, а всеки желаещ би могъл да седне срещу нея за колкото време поиска, стига да бъде безсловесен и статичен.

Всеки ден поне няколко посетители избухвали в плач, дори след една-две минути, прекарани на стола срещу Марина Абрамович. Изживяването се сдобива с религиозен ореол. Абрамович все още се вълнува при спомена за хората и реакциите им след сблъсъка с нея. "Вторачвах се в очите на множество хора, които носеха огромна болка в себе си, толкова голяма, че веднага я усещах и поемах в себе си. Аз се превърнах за тях в огледало на собствените им чувства. Помня един огромен "ангел от ада", обсипан с татуировки. Гледаше ме с яростен поглед, но след 10 минути колабира и се разплака като бебе".

Разбира се не всички посетители са спазили "каноните" на пърформанса - мълчание и статичност. В последния ден от арт-акцията зрител от публиката се доближава до Марина (столът, на който тя седи е осветен от големи прожектори), бърка с пръсти в гърлото си и повръща огромно количество течност. "Сигурна съм че и той беше пърформанс-артист" - споделя Марина.

На въпрос защо присъствието й оказва върху публиката такава могъща сила, Марина отговаря: "Дадох на хората пространство и време да стоят срещу мен, комуникрайки с мен в мълчанието. Не съм правила почти нищо, но те някак придадоха на преживяването религиозен характер".

Срещу Марина Абрамович в МоМа сядат Бьорк заедно с Матю Барни и децата им, Исабела Роселини, Шарън Стоун, Лейди Гага дори. Абрамович споделя, че гледайки Исабела Роселини, дори не я е разпознала. "Струваше ми се, че изглежда познато, но не я разпознах. Тогава бях в друга зона".

Най -трудната част от пърформанса според Марина е било както неподвижното седене, така и липсата на облегалки за ръце на стола, върху който е седяла 700 часа. "Един единствен детайл може да направи състоянието адско. Раменете увисват, ръцете се подуват, болката се увеличава постепенно. Ребрата сякаш се впиват в органите. Изживявах огромно количество физическа болка, на моменти толкова силна, че усещането за тяло изчезваше. Накрая болката се претопи в пълна отдаденост и дисциплина".

Защо Абрамович се подлага на подобни изживявания, съвсем доброволно, в името на изкуството? "От дете съм обсесивна. От една страна влияние оказва строгата ортодоксална религия, от друга - комунизмът. Бях малко дете, теглено ту от едното, ту от другото. Това ме направи това, което съм. Превърна ме в такъв тип човек, от който Фройд вероятно би се възползвал".

Този месец в лондонската Lisson Gallery ще стартира ретроспективна изложба на Марина Абрамович, проследяваща 40-те години творческа работа. "Все още разглеждам тялото си като машина и все още използвам ума и волята, за да го контролирам. Но днес, когато съм на 63 години, усещам нещо будистко в пърформанса. Все още мога да седя неподвижно по седем часа, но енергията ми е по-уталожена. За мен по-дългата продължителност на творбата е ключът към същинската трансформация. А пърформансът е нищо без подобно преображение".

P.S. Паметен момент в 700-те часа пърформанс в MoMa, бе мигът, в който Абрамович нарушава конвенциите на акта, хващайки ръцете на седналия срещу нея Улай (Frank Uwe Laysiepen). Това е партньорът й в годините между 1975 и 1988. Това бе и първият им своеобразен "общ" пърформанс от "The Great Wall Walk" (1988) насетне, когато всеки един от тях извървява 2000 км по Великата китайска стена, тръгвайки от срещуположните й краища и срещайки се с другия в средата, откъдето отново да се разделят.

Радикалното изкуство на Марина Абрамович