Кино

Смърт във Венеция (от много кино) - втора част

<    обратно

Смърт във Венеция (от много кино) - първа част

Церемонията се запомни не само с този изненадващ финал, но и с абсурдно непрофесионалните грешки на организаторите. Те объркаха Специалната награда на журито със Сребърния лъв и се налагаше Летисия Каста като най-усмихната да замазва гафа и да връща Улрих Зайдъл и Филип Сиймур Хофман обратно на сцената.

Самият Хофман излезе да получи поделената между него и Хоакин Финикс купа „Волпи" за мъжка роля, но първоначално остана впечатлението, че наградата е само за Финикс. По това време той заедно с режисьора на „The Master" Пол Томас Андерсън обикаляха друг реномиран фестивал - Торонто, и според слуховете съвсем малко не им е достигнало, за да спечелят и Златния лъв. Неписано правило на фестивала е, че никой филм не може да получи повече от две големи награди и така след оценката за Финикс/Хофман и за Андерсън журито е било длъжно да даде Лъва на „Пиета", въпреки че са харесали „The Master" повече.
master3_480
Дали е вярно или не, няма значение, но поредният опус на Пол Томас Андерсън със сигурност ще дефилира и на „Оскар"-ите догодина. Смел опит на Харви Уейнстейн да продуцира филм, сниман на 70-милиметрова камера, който може да бъде излъчван в ограничен брой киносалони в Щатите, но и още по-смел Пол Томас Андерсън, когото може да наречем не режисьор, а художник след поредното му аудиовизуално пиршество, за което се е справил дори без митичния оператор Робърт Елсуит. Макар да не срещна пълно одобрение поради резкия си финал и бавното си развитие, „The Master" ще остави в архивите безумната игра на Хоакин Финикс, както и няколко прекалено добри сцени.

Колкото до Зайдъл, неговата втора част от трилогията за католическата църква, „Paradies: Glaube" ще бъде запомнен от мнозина със сцената, в която монахиня мастурбира с кръст, но много по-важен е изводът на филма, че тази поглъщаща любов към Христос пречи на способността да обичаш. Отсега е ясно, че в Берлин една от най-чаканите премиери ще е на последната част от „Paradies" - трилогията, където за контраст любовта ще бъде земна и човешка.
master4_480
Заедно с "The Master" американското присъствие беше отчетливо, противоречиво, но за него се говореше повече от всичко. „To the Wonder" на Терънс Малик получи очакваните множество негативни реакции и в противовес - един-двама го обявиха за най-великия филм изобщо. Да ви напомня на „Дървото на живота"? И действително, Малик е режисирал филма си със същото внимателно търсене на моментите, вместо да се поведе по танца на сюжета.
master5_480
За целта диалогът е още по-пестелив, звездният каст от Бен Афлек, Рейчъл Макадамс и Хавиер Бардем - не по-малко ненужен от Шон Пен в „Дървото на живота", а депресивният глас зад кадър - още по-тъжен. Разбира се, зад камерата Еманюел Любецки е на обичайното високо ниво, но дори и неговите картини се струват самоцелни на фона на разфокусирания разказ. По-важното е, че Малик отново не се появи и през целия фестивал се носеха мълви, че е бил видян на произволни места из Лидо.

master6_412„Spring breakers" е един голям видеоклип в традициите на автора си, култовият (в истинския смисъл на думата) Хармъни Корийн. Никое ревю по червения килим не предизвика толкова крясъци, колкото това на Селена Гомез и Ванеса Хъдженс, но Джеймс Франко изяде хляба им с поредното си странно превъплъщение - на лошо момче със златни зъби, което помага на глуповатите колежанки да отидат на традиционния мартенски купон на плажа.

Филмът не е толкова за гледане, колкото за социологически анализи - след десет години, когато сегашните тийнове го видят отново, ще си кажат - „как може тази глупост да ми е харесала". И така той ще е изпълнил целта си.

Такеши Китано не спира да редува сюрреалистичното и хиперреалистичното си лице през последните години, а неговият „Outrage Beyond" бе разочароващото попълнение към „японската" му серия филми. Безцелни якудза престрелки между хора, на които не запомняш дори и имената - ясно, че ефектът е търсен, но Такеши определено минава границата. В същото време финалният кадър до голяма степен осмисля всичко преди него по типичен китановски тертип. „Outrage" също е трилогия, така че очакваме в скоро време и нейното разрешение.

Друго голямо име - Оливие Асаяс - сподели с италианската публика личните си спомени от бунтовете през 1968-ма с наградения за най-добър сценарий „Apres Mai". Подценяван от мнозина, филмът има качествата да се превърне във фестивален фаворит не само с обговаряната, но все пак винаги любопитна тема, но и поради амбициозната цел на Асаяс да третира събитията по два паралелни начина - индивидуален и генерален. Колкото повече объркване трупа главният герой, толкова по-бутафорна и провалена изглежда и Революцията. Силно послание, но някак незащитено от слабата актьорска игра. Може би твърде силната обвързаност на режисьора с историята е изострила вниманието му към детайлите, но го е лишила от по-цялостен поглед.
master7_480
Извън конкурсната програма имаше за всекиго по нещо. Сузане Биер, повлияна от пробива си в Щатите, е режисирала напълно обикновена, симпатична любовна история с участието на Пиърс Броснан под разочароващото заглавие „Love Is All You Need". Мира Наир също се е отчела с поредния приятен, но доскучаващ филм на тема глобализъм, открил 69-ото издание: „The Reluctant Fundamentalist". Робърт Редфорд се е заровил в дебрите на американската политика с „The Company You Keep", но освен един убедителен Шия Лабьоф филмът е прекалено дидактичен и нереалистичен. На този фон няма как да не признаем близо 104-годишния Маноел де Оливейра, който събира Мишел Лонсдейл, Жана Моро и Клаудия Кардинале в скромния театрален „O Gebo e a Sombra" и провокира много повече реакция.

Сред по-неизвестните филми, на които пожелаваме да бъдат забелязани и да гледаме и у нас, се откроява грузинският „Keep Smiling". Както стана дума, 300 хиляди евро са напълно достатъчни за талантливия сценарий, в който грузински жени участват в състезание за най-добра майка. След пародийното начало постепенно се проследяват крачките към пълната загуба на достойнство, като съдбите на всяка от героините се разглеждат и поотделно, така че трагикомичният финал да пасне на мястото си. Брутализъм и изисканост в едно.
master8_480
Корейският „The Weight" спечели наградата на италианските кинодейци и макар че твърде много наподобяваше филм на Ким Ки-Дук, не може да се отрече типично азиатският му нюх към перверзията като вид чувствителност. Историята на човек с гърбица, работещ в морга, намиращ любовта в травестит, звучи прекалено шокиращо, за да бъде взета на сериозно, но Киу-Хван Джон по-скоро се е справил с предизвикателството.

Сред множеството филми, посветени на сблъсъка на култури, „Queen of Montreuil" на Солвейг Аншпрах дръпна с една обиколка. Съдбата на исландски емигранти, озовали се по случайност в малкото градче Монтрьой във Франция, е разгледана с много симпатия, но не социална, а човешка. За това помагат и прекрасният диалог и типично европейският черен хумор, липсващи например в шведския „Eat, Sleep, Die", избран за победител в Седмицата на критиката.
master9_480
Сара Поли, която познаваме предимно от юношеските й изпълнения в „Exotica" и „Sweet Hereafter" на Атом Егоян, представи интересния си мултижанров експеримент „Stories We Tell", фокусиран върху живота на собственото й семейство и нейното дългогодишно търсене на истинския й баща. Игрално и документално кино заживяха в унисон.

Премиерите на филми са безспорно съдържанието на фестивала, но не и неговият най-остър смисъл. На повечето прожекции публиката бе съставена предимно от хора от занаята - продуценти, критици и т.н. Голямата полза от Венеция и голямото предизвикателство за всеки режисьор и продуцент е да пласира филма си на максимален брой фестивали и - ако може - сред широката публика в чужди страни. На плажа до хотел „Екселсиор", където фенове дебнеха с часове да видят как звездите биват извозвани с официалните Ланчии за броени метри, бе разположен Film Market, наподобяващ панаир за интелектуалци. Продуценти, дистрибутори и режисьори разговаряха и решаваха какво ще гледа цяла Европа в близките месеци.

Спрямо гледната ни точка на зрители от малка държава подобно изживяване граничи с гледката да видиш как се излюпват множество пиленца. Шум и хаос, след които най-силните оцеляват, а за останалите никой няма никога да разбере. Ето защо Венеция е барометър за това какво се харесва и не е случайно, че всеки ден Variety излизаше със специални издания с последните оценки на критиците.

Успокояващо е да видиш, че голямото кино не е толкова високо, нито толкова далеч. Червеният килим е повърхност, по която минават по-известни хора и нищо повече, а глад за филми ще има винаги, докато има и истории. Организационно може да има редица критики (например сутрешните закъснения при отваряне на касите) и въпреки това Венеция е отредена да прославя киното. Не за друго, а защото събира любов, омраза и всички други човешки чувства, около които се върти цялата индустрия.

Последвай ни
Игра
Спечели акредитация за "София филм фест" 2020
Заедно със „София Филм Фест" ти предлагаме страхотната възможност да спечелиш акредитация* за 24-ото...
играй >>
календар
  • НД
  • СБ
  • ПТ
  • ЧТ
  • СР
  • ВТ
  • ПН
  •  
  •  
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
  • 11
  • 12
  • 13
  • 14
  • 15
  • 16
  • 17
  • 18
  • 19
  • 20
  • 21
  • 22
  • 23
  • 24
  • 25
  • 26
  • 27
  • 28
Виж целия календар >>
Web Analytics