Сцена

Франкенщайн, или новата Пандора

<    обратно

Мери Шели е била странно момиче, но зад уродливите за времето й образи се крие едно слънчево пожелание на добро и малко обикновено дете: „Да строя въздушни замъци, да сънувам наяве, да потъвам в мечти за въображаеми събития."  И ето, че на територията на ТР „Сфумато" въздушните замъци се издигат, за да приветстват разгоненото въображение на авторите си и кошмарите на човечеството от зарасналия накриво прогрес. Но замъците не са от камък, защото камъкът, за разлика от човека, е създаден за този свят, а това е най-проблематичната мисъл, около която се върти „Франкенщайн".

Често ползваме Франкенщайн като нарицателно за накъсаност, фрагментарност. Накъсан е и този „Франкенщайн", на ръба на драматургичното и противоречив. Еднакво близо до диктатурата над написаното (всичко, дори най-мъглявото, е съкратен запис на дълбоко обмислена концепция) и до антисхематичното развитие на текста, при което остават пролуки за още фрагменти. Еднакво близо до кастрираното достойнство на актьора (чието претоварване с информация го инструментализира за целите на текста) и до най-голямото му признание - на съавтор, тъй като този текст не би имал никакъв смисъл, ако не е изигран (по-точно раз-игран, най-точно - раз-играван).

Но Франкенщайн е добър. В крайна сметка. Докато доктор Франкенщайн става палач, но и жертва заради своята недобронамереност, то спектакълът намира сили и самоирония да целуне коляното си. „Единственото му предимство е, че е добронамерен", както биха казали някои критици. Притежава моралната зрялост да спре, докато нещата са още под негов контрол - и така, без да иска, изпълнява просвещенския завет на класическия роман да внимаваме какви чудовища раждаме от желанието си да строим въздушни замъци. Казвайки „без да иска", имаме предвид, че Ани Васева и Боян Манчев поначало са се оттеглили от етичния ангажимент на първоизточника и са се концентрирали върху създаването на чудовища - красиви и аморфни.

Чудовищата отварят нови сюжетни линии, по непосредствения начин, по който авторите са ги отваряли при създаването на текста. Времето е неопределено - „чистата" празнота на началото се сблъсква с „мръсната" празнота след опустошителния край и двете създават някакво свое настояще. Митът за Франкенщайн прелива в мита за Пандора, подтикнат от подзаглавието на Франкенщайн („или новият Прометей"). Но дори Пандора, съвършената и изкуствено създадена, се оказва смъртна и носи разрива между желаещото и желаното тяло, чието сливане е невъзможно.

През цялото време персонажите желаят да напуснат телата си - „мъртвото тяло е по-живо от живото тяло". Това изстисква и натоварва по познатия от спектаклите на Ани Васева начин - затова и вече трудно можем да си представим различни изпълнители от самоотвержените Леонид Йовчев, Петър Генков и Екатерина Стоянова, триото от „Пиеса за умиране". За да започват постоянно отначало и да бъдат автентични в многобройните си превъплъщения (да не забравяме, чудовището на Франкенщайн няма име в романа!), те са длъжни да стигнат крайността във всяко едно от тях - процес колкото изискващ, толкова и болезнен за наблюдаване. Вгледани в енергията им на сцена, неволно забравяме, че тази енергия трябва да бъде освободена, а това е навярно най-мъчителното в актьорския занаят.

Драмата на доктор Франкенщайн е, че предпочита злия гений пред добрия учен. „Франкенщайн" на Ани Васева и Боян Манчев е виртуозен и като всеки виртуоз би могъл да се изкуши от злия гений. Вместо това той избира да дарява знанието си. И макар да е екстремен, никога не забравя да погледне зрителя в очите.

Франкенщайн от Ани Васева, Боян Манчев, ТР „Сфумато"
Постановка: Ани Васева
Художник: Аглика Терзиева
С участието на: Леонид Йовчев, Петър Генков, Екатерина Стоянова    

Последвай ни
Игра
Спечели двойна покана за концерта на Съли Ърна
Фронтменът Godsmack Съли Ърна идва отново в София за голям солов концерт на 26 септември в зала...
играй >>
Web Analytics