Sofia rocks - трус първи

Skre4. Вторият ден също започва с местна банда. Вече сме сигурни - предварителните резерви към нашите групи (които изригнаха след обявяването им в програмата на фестивала) са забравени. Опростената конструкция на парчетата на българските Limp Bizkit се запомня лесно и скок-подскок започваме да се раздвижваме.

Stone Sour. Изисква се смелост да излезеш за 8-9 песни на сцената и да удариш 3 чисто нови. Кори Тейлър (вокалист на Slipknot) обаче не е от вчера и самочувствие не му липсва. А и има защо - парчетата дават заявка за наистина силен албум. Фронтменът е изключително енергичен и през цялото време не престана да снове наляво-надясно. Въпреки проблемите с озвучаването Stone Sour се представиха чудесно, а Тейлър обеща, че ще доведе групата за самостоятелен концерт. Дано някой ден го видим и със Slipknot.

Alice in Chains. Раят се приближи до нас, поне за час. Alice in Chains показаха на всички, че искрата не е угаснала. Да, няма го Лейн, но Уилям Дювал доказа, че не е случаен тип, дръзнал да замени незабравимия. Тъмното момче умее да пее, да свири и да контктува с публиката. А феновете на Джери Кантрел и компания са страшно взискателни и не търпят компромиси, защото самата група е вдигнала летвата твърде високо.

Времето също бе по сиатълски предразполагащо - сиво, мрачно, хладно. Дъждът отсъстваше, но боговете от Западното крайбрежие компенсираха с „Rain When I Die". Една приятелка ми сподели, че с Alice е преживяла музикалния си катарзис. Вярвам й. Защото тяхната музика е чувство, емоция, стоящи много над простото куфеене. Убеден съм, че вчера мнозина сбъднаха мечтата си да видят на живо непреходната си музикална любов. Обич, превръщаща се в обсесия, но прераждаща такава.

Закриващата песен бе „Rooster" и мнозина превърнаха бляна си да пеят с Джери, Майк, Шон и Уилям в реалност. А за него, вездесъщия златокос бог от Къркланд, Вашингтон, можем да се съгласим - „he ain't gonna die". Музиката на Alice in Chains е като водата - тя съдържа всичко и пречиства омърсените ни от позьорщина души. За да видим дъгата на творческия гений в по-ярки цветове.

Manowar. Ох, братко, прости им. Manowar са ни пределно ясни, но въпреки това вчера прекалиха с героичния си патос. Беше наистина чудесно да чуем сравнително кратък сет от тях (говори се, че са били притиснати за времето от Rammstein), но те все пак успяха да досадят максимално. Не стига че имаха ограничено време, ами го използваха за всичко друго, но не и за свирене - безумни приказки към публиката и абсурдни „сола" и стойки. За сметка на това ни припомниха величието на българската държава. Но нека бъдем по-снизходителни - все пак Manowar бяха в „лошия" капан на Alice in Chains и Rammstein.

Rammstein. 1995 г. В началото поръсиха света с керосин. След това го възпламениха. Буквално и в преносен смисъл. Дори ги обвиниха в нацизъм, и то неведнъж (а след това и в много други неща). Щипнаха някои подправки от Laibach, но доразвиха рецептата по свой вкус. Затвърдиха симбиозата между пронизващи китари и електронни бийтове. Превърнаха огъня в свой символ, а концертите си - в незабравимо преживяване за сетивата. Една вечер на 1999 г. пък се превърна в незабравима за тях - след концерт прекараха нощта зад решетките. С първите си два албума спечелиха хиляди фенове. С третия (подготовката за който едва не разби секстета) се отърваха от част от тях, но за сметка на това тълпите от нови почитатели не секват и до днес. Променяха се, но не сбъркаха фатално нито веднъж. Изгавриха се с Америка, „отскочиха" и до Москва, а в един от най-скандалните музикални клипове не подминаха и родната Германия. Неуморни провокатори, за които няма табута...

2010 г. Rammstein най-накрая са в София. С наближаването на тяхното изпълнение все повече очи са вторачени към сцената с поглед, който смесва страхопочитание, надежда и изгаряща емоция. Страхопочитание, защото немските машини винаги са вдъхвали респект. Надежда, че ще видим всичките запазени марки в шоуто на групата, които сме гледали само в интернет и по DVD-та. Изгаряща емоция, защото Rammstein възпламеняват. В буквален и преносен смисъл.

21:15. Спектакълът започна. Да, живите изпълнения на Rammstein са много повече от рок концерти. Концептуално шоу, в което всяка песен има своята роля. А изригващите огньове въобще не са всичко... цялата сценография, ефекти и режисура са премислени и изпипани до съвършенство. А все пак тайната на специалните неща се крие в детайлите. Няма друга банда, която да предлага подобно шоу - Rammstein са истински „ентъртейнъри".  

Мощно химново начало с "Rammlied", „Waidmanns Heil" сякаш ни отвежда на бойното поле, "Feuer frei" продължава да топи телесната маса на многохилядното множество, "Wiener Blut" смразява с пъкленото си звучене и ужасяваща история, всеобщо опиянение с "Du riechst so gut", "Benzin" не спира да покачва градусите, под строй на "Links 234", на "Du hast" положението става неконтролируемо и логично идва изпразването с "Pussy".

3-4 минутна пауза, при която някои пребледняват, че това може да е бил краят на концерта. Все пак това е фестивално участие - сетлистът на групата е по-кратък и някои елементи от шоуто липсват, но естествено, не можеше да продължи само 70 минути*. Завръщането на сцената е със знаковата "Sonne", отново поглед към последния албум с "Haifish", а за финал всички повтаряме като мантра "Ich will".

Стилен поклон от страна на музикантите и в следващия миг вече ги няма. Като нереални герои. Само че те бяха пред нас. Макар и само за 90 минути.

*В текста не са споменати всички песни от изпълнението на Rammstein.